Джудит Макнот: Уитни моя любов

Преди три седмици например го беше проследила до една местна кръчма. Дъщерята на собственика тъкмо му отправяше шепнешком покана да се срещнат по-късно в плевнята, когато Пол случайно погледна към прозореца и забеляза добре познатите зелени очи на Уитни, впити в него. Той ядосано тръшна каната с пиво на масата, излезе с твърда крачка навън, сграбчи момичето за лакътя и безцеремонно го метна на коня му, напомняйки му остро, че баща му много ще се притесни, ако не се върне навреме у дома.

После влезе обратно в кръчмата и си поръча нова кана бира. Докато дъщерята на кръчмаря му наливаше, докосвайки уж случайно рамото му със закръглените си гърди и Пол започна да си представя как потъва в мекото й съблазнително тяло, зелените очи отново светнаха, само че на друг прозорец Той хвърли достатъчно пари върху грубата дървена маса, за да успокои засегнатото достойнство на кръчмарската щерка, и излезе навън — този път да придружи госпожица Стоун до самия праг на дома й.

Беше почнал да се чувства като преследван дивеч и нервите му бяха опнати до крайност. И сега с раздразнение осъзна, че противно на всякаква логика стои в имението на Стоун и се опитва да защити Уитни от нападките, които напълно заслужено се сипеха върху нея.

Емили Уилямс, хубавко момиче с няколко години по-малко от останалите в групата, погледна към Пол и каза:

— Ще отида да видя защо Уитни се забави толкова.

Завтече се през поляната към конюшнята, отвори тежката двойна врата и надникна в мрачното помещение.

— Къде е госпожица Уитни? — попита тя коняря.

— Ей там, госпожице — кимна момчето към една врата. Въпреки че беше тъмно. Емили забеляза плъзналата по лицето му червенина.

Озадачено се приближи до вратата, почука и влезе. Гледката, разкрила се пред очите й, я накара да замръзне от изненада и уплаха: Уитни Стоун беше облечена в мъжки бричове за езда, излагащи на показ дългите й стройни крака. Едно въже, изпълняващо ролята на колан, опасваше тънкия й кръст. Нагоре Уитни беше само по тънка шемизета.

— Не мислиш да се показваш така навън, нали? — възкликна Емили.

Уитни погледна през рамо към шокираната си приятелка:

— Не, разбира се. Ще си сложа и риза.

— Н-н-о защо? — отчаяно попита Емили.

— Защото не мисля, че ще бъде прилично да се показвам по шемизета, глупаче — безгрижно отвърна Уитни, посегна към ризата на коняря, закачена на стената, и напъха ръце в ръкавите.

— П-прилично? Прилично? — заекна момичето. — Знаеш, че е неприлично да носиш мъжки бричове!

— Права си. Но въпреки това не мога да яздя без седло и да рискувам вятърът да развее полите ми, нали?

Нави дългата си непокорна коса на кок и я закрепи здраво на тила си.

— Не искаш да кажеш, че смяташ да яздиш кон като мъж, нали? Баща ти ще те лиши от наследство, ако още веднъж го направиш!

— Не съм казала такова нещо — засмя се Уитни. — Въпреки че не мога да разбера защо мъжете да имат право да възсядат конете си, докато ние, жените, които сме по-слабият пол, трябва да яздим на една страна и през цялото време да се молим за живота си.

Емили отново настоя:

— Какво всъщност смяташ да правиш?

— Досега нямах представа колко упорита млада дама сте вие, госпожице Уилямс — незлобливо я подразни тя. — Но да се върнем на въпроса ти. Мисля да пояздя права върху гърба на коня. Видях този номер на панаира и оттогава тренирам. Когато Пол види как добре се справям, ще…

— Ще си помисли, че си откачила, Уитни Стоун! Ще реши, че нямаш грам здрав разум и чувство за приличие и че това е просто поредният ти опит да привлечеш вниманието му! — Забелязвайки как брадичката на приятелката й упорито се вирва, Емили смени тактиката: — Моля те, Уитни! Помисли за баща си. Какво ще каже, когато научи какви си ги вършила?

За момент Уитни се поколеба. Представи си пронизващия леден поглед на баща си така ясно, сякаш в същата тази минута беше насочен безжалостно към нея, и пое дълбоко дъх, после отмести очи към прозореца и младежите, които нетърпеливо я очакваха на поляната.

— Както винаги баща ми ще каже, че страшно съм го разочаровала, че посрамвам и него, и паметта на майка ми, че с щастлив, задето тя не е доживяла да види в какво чудовище се е превърнала дъщеря й. После още половин час ще ми обяснява колко идеална е госпожица Елизабет Аштън и как трябва да се стремя да приличам на нея.

— Ако наистина искаш да впечатлиш Пол, би могла да опиташ да…

Уитни раздразнено сви юмруци.

— Много пъти съм се опитвала да бъда като Елизабет. Нося тези отвратителни натруфени рокли, които ме карат да се чувствам като подвижна планина, насилвала съм се да си държа езика зад зъбите и да не казвам нито дума в продължение на часове, както и невинно да трепкам с мигли, докато очите ми се схванат.