Джудит Макнот - Уитни моя любов

Клейтън лежеше и хладно обмисляше миналото и бъдещето си. Сърцето и разумът му казваха, че между него и Уитни никога вече не би могло да има каквото и да е, но тялото му изгаряше от желание да се слее с нейното.

Ако не живееха заедно, може би щеше да намери отдушник за мъчителната си страст. Можеше да се премести в лондонското си жилище или пък да отиде във Франция или Испания за няколко месеца. Това беше добро решение, но тя все пак носеше неговото дете и ако по време на бременността възникнеха усложнения, той щеше да е далеч.

Не, по-добре беше да се премести в Лондон. През следващите един-два месеца можеше да заведе Уитни на няколко събирания. Скоро всички щяха да забележат, че е в деликатно състояние, и нямаше да се изненадат, когато престанеха да го виждат с нея. А щом започнеше да излиза с някоя от предишните си любовници, клюкарите щяха със за доволство да отбележат, че онова просто момиче не е успяло да го задържи и че те са знаели какъв обрат ще вземат нещата още от самото начало. Мисълта накара Клейтън да се усмихне доволно.

Молеше се само детето да е момче — това щеше да е единствената му възможност да се сдобие с наследник. В противен случай задачата щеше да падне на плещите на Стивън. Слава Богу, можеше да разчита на брат си за това.

На следващата сутрин Уитни внимателно обмисли текста на бележката, която трябваше да изпрати на Клейтън. Уведомяваше го, че родителите на лорд Арчибалд честват годишнината на брака си и че е обещала на Майкъл и Емили да присъства на тържеството, което щеше да се състои същата вечер. Молеше съпруга си да я придружи. Изпрати посланието по Клариса и нетърпеливо зачака отговор.

С треперещи пръсти разтвори бележката, която старата прислужница й донесе, и прочете:

Уведоми личния ми прислужник с какво облекло трябва да се появя на бала.

Сърцето й запя от щастие.

Следобед отдели за вида си повече време от друг път. Клариса вдигна високо къдриците й и ги закрепи със златна верижка, останала в наследство от бабата на Уитни. На шията си окачи златна верижка с топаз, обграден със ситни диаманти, носена навремето от прабаба й. Не сложи нито едно от бижутата на рода Уестморланд. Поколеба се дали да не махне и венчалната си халка, както беше сторила с годежния си пръстен, но се отказа. Това само щеше да й попречи да осъществи плана си.

Клейтън я очакваше в салона, облечен официално. Уитни се появи грациозно, обвита в златист шифон. Беше загърнала раменете си с прозрачен шал, който щеше да свали едва след като се озовяха в балната зала.

Пътуваха в мълчание. Уитни предвкусваше изненадата, която щеше да изпита Клейтън в мига, в който шалът паднеше от раменете й. Щом зелената рокля беше предизвикала неодобрението му, то със сигурност гледката, която щеше да се разкрие пред него тази вечер, щеше да го шокира.

— Не си подхождаме — отбеляза Уитни, когато каретата спря пред дома на родителите на Майкъл и Клейтън й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Какво искаш да кажеш? — хладно запита той.

— Тоалетите ни не си подхождат по цвят — обясни невинно и с небрежен жест отметна шала.

— Не виждам каква разлика би… — започна Клейтън, но онова, което се разкри пред погледа му, го накара да замръзне от изненада. Когато възвърна способността си да говори, попита: — Опитваш се да видиш докъде можеш да стигнеш ли?

— Не, милорд — отвърна тя, забелязвайки погледите, с които я съпроводиха останалите гости. — Нима мога да намеря по-голямо предизвикателство за вас от детето, което нося?

Клейтън направи видимо усилие да потисне гнева си.

— Ако разрешиш да ти дам един съвет — постарай се да не забравяш за състоянието си и да се държиш прилично тази вечер.

Уитни лъчезарно се усмихна.

— Разбира се. Точно това смятах да направя, но не успях да напъхам в деколтето си дантелата, предназначена да прикрие част от гърдите ми.

Пръстите му болезнено се впиха над лакътя й и тя изохка.

— Забавлявай се колкото можеш на това тържество, защото ще ти е последно — изсъска Клейтън. — Ще останеш в замъка Клеймор до раждането на детето, а аз ще се преместя в Лондон.

Надеждата й я напусна. Уитни се опита да се освободи от желязната хватка, но не успя.

— Моля те, не излагай и двама ни, като оставяш следите на своя гняв по ръката ми — прошепна тя.

— Болката, както и любовта е нещо, което трябва да се споделя — отвърна той и я пусна.

Щом влезе в балната зала, Уитни почувства, че нещо липсва. Трудно й беше да определи какво точно. Може би усещането идваше от това, че всички изглеждаха толкова… нормални. Не, по-скоро полагаха неимоверни усилия да изглеждат нормални.