Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Джек пак взе такси и отиде в погребалното бюро на „Клифърд Роуд“.

— Интересувам се от един гроб в Падингтън. Служителят беше млад мъж, който непрекъснато кашляше.

— Ще бъде трудно.

— Защо?

Младият човек сви рамене и се закашля.

— Ами, ние купихме гробището през 1986. Документите се пазят на две места — някои са тук, други — в хранилището на самото гробище.

Джек му обясни от чии гробове се интересува. Служителят прерови папките, но не намери нищо.

— Тогава ще отидем до Падингтън. Може да ни провърви.

Извадиха късмет. Имената на роднините бяха Терънс и Джийн Нюалън. Живееха на „Евършолт Вилас“ 16 в Камдън Таун. Терънс бе платил надгробната плоча.

„Евършолт Вилас“ представляваше редица от занемарени къщи, очакващи по-добри времена. Имитации на различни архитектурни стилове се смесваха дори в една и съща къща. Джек натисна звънеца на номер 16.

Едно дванайсетгодишно момче отвори вратата.

— Вкъщи ли е мистър Нюалън?

Момчето се вторачи в него, като кривеше устни.

— Кой сте вие?

— Искам да говоря с него. Той не ме познава.

— От социалните служби ли сте?

— Приличам ли на такъв? — Да.

— Казвам се Джек Гулд. Баща ли ти е Терънс Нюалън?

— Може би.

— Виж какво, не съм дошъл да създавам неприятности. Искам да го питам за баба ти и дядо ти. Неговите родители.

— Те са мъртви. — Да, знам.

— Кевин! Кой звъни? — извика някой от коридора. Момчето се обърна и отговори:

— Някакъв човек иска да пита нещо.

Появи се мъж, с димяща чаша чай в едната ръка и сандвич в другата. Едър човек, с дебел врат, бирен корем и мазна коса. Изобщо не приличаше на Кейтлин. Надеждата на Джек угасна.

— Вие ли сте Терънс Нюалън?

— Да. Какво искате?

Джек долови ирландски в говора му. И Кейтлин говореше с акцент, но по-лек.

— Името ми е Джек Гулд. Искам само да поговоря с вас. За сестра ви Кейтлин.

Мъжът не помръдна. От сандвича капеше доматен сос. Той облиза пръстите си.

— Кейтлин ли? Коя, по дяволите, е тая? Все едно кама преряза стомаха на Джек.

— Нали вие сте синът на Джеймс и Мери Нюалън? Терънс кимна.

— Те са погребани в гробището Падингтън.

— Слушайте, какво искате от мен? Имам работа.

— Извинявайте, но за мен това е много важно. Вашите родители са починали през 1975 и 1977 и са погребани в Падингтън. Така ли е?

— Да. От властите ли сте?

— Не, нищо подобно. Личен въпрос… Познавах жена на име Кейтлин Нюалън. Преди години тя ми показа онзи гроб и каза, че това са нейните родители.

Едрият мъж присви очи.

— На подбив ли ме вземате, какво?

— Имахте ли сестри? Може би с някакви подобни имена.

— Аз бях единственият им син. Майка ми не можеше да има повече деца. Това я съсипа. Защо сте дошли? Да ми задавате глупави въпроси?

Джек поклати глава. Мъката го разяждаше.

— Сигурно съм сгрешил. Това е всичко. Отишъл съм на друг гроб. Извинявайте за безпокойството.

Той се обърна и тръгна по улицата. Момчето затвори вратата, като ругаеше под нос. Джек беше абсолютно сигурен, че не е сбъркал гроба. И докато вървеше, започна да разбира защо.

— Не мога да се върна. Мария седеше в една от стаите на къщата в Кенсингтън с Феликс, Паркър и още един — мъж, чието име не знаеше. Агентът, който я бе завербувал, Жак ла Шарите, беше канадец по националност. От средата на 60-те получаваше заплата най-малко от три разузнавания. Първоначално го бяха наели канадските тайни служби, за да им помогне да внедрят свои хора зад кулисите по време на гостуването на Болшой театър в Торонто. След като през 1974 се премести в Лондон, той бе прехвърлен на английското разузнаване за подобни цели, тъй като владееше свободно френски и от време на време изпълняваше задачи във Франция. Феликс веднага се сети за него, когато им потрябва посредник между тях и Мария. Жак беше собственик на една от най-престижните музикални агенции и това улесняваше нещата.

— Налага се, мила моя. Няма как.

Феликс губеше търпение и се опитваше да се овладее. Един от най-добрите му хора беше убит при обстоятелства, които щяха да му навлекат неприятности. Най-важният залог в играта му се бе изплъзнал. А сега и агентката, на която изцяло разчиташе за информация за дейността на Източния кръст, заявяваше, че не може да се върне в Германия.

— Когато всичко това започна, вие ми казахте, че ако искам да се откажа, трябва само да ви уведомя — търпеливо отговори Мария.

— Не е толкова лесно. Стигнахме до най-решителния етап в цялата операция. Не можеш да ни изоставиш точно сега.