Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Джек забеляза, че нежеланият гост бе съсредоточил вниманието си върху голямата колекция от раннохристиянски ръкописи, изпратени преди няколко месеца за изследване в „Честър Бийти“ от Хумболтовия университет в Източен Берлин. Мойра работеше с тези документи, преди да я убият. Джек прегледа внимателно материалите, докато се увери, че нищо не липсва, макар някои от ръкописите да бяха сложени на друго място. Единственият човек, който имаше достъп до тази сбирка, беше самият той, а Джек знаеше, че не ги е размествал.

Дали Мойра беше убита заради някой ценен ръкопис? Мислите му отново се насочиха към Розевич. Мина му през ум да съобщи на полицията за допълнителното доказателство, свързващо поляка със смъртта на Мойра. Ала нишката беше твърде тънка. Пък и не мислеше, че Розевич би убил Мойра само заради някой ръкопис, колкото и ценен да беше той.

Освен това всеки един от ръкописите в „Честър Бийти“ можеше лесно да бъде разпознат. В света на Розевич имаше много по-лесни начини да вземеш онова, което искаш. Дали някой бе търсил ръкопис, който не беше в колекцията? Или не го беше познал? Имаше ли връзка между убийството на Мойра и претърсването на кабинета й? Джек си спомни, че навремето в Париж някой също бе ровил из книжата му.

В началото на ноември управителният съвет му предложи да заеме длъжността на Мойра. Джек мисли една седмица и реши да се съгласи, когато се случи нещо неочаквано, което го накара да промени плановете си.

Получи писмо от Игаел Горен от Ерусалим, в което му предлагаха работа. Джек бе прекарал една година в Библейския институт при Староеврейския университет, за да напише дипломната си работа. А сега Игаел му пишеше, че имат свободно място за специалист точно като Джек. Щели да сключат двегодишен договор, който можело да подновят. Заплатата щяла да бъде същата, дори по-висока от тази, която получаваше в Дъблин.

Първата реакция на Джек бе да откаже. Независимо как беше получено, предстоящото повишение все пак означаваше нещо за него. Ала не достатъчно. Той се замисли за зимата в Дъблин, за спомените си от лятото, за следващата и по-следващата година и за еднообразния си живот. Вечерта, объркан от новата възможност, той дълго се разхожда край брега и гледа как чайките се извисяват над водата. Над планинския хребет над морската шир имаше златисто зарево. Джек стоя, докато то избледня и помръкна.

Когато се прибираше през игрището за голф, за миг му се стори, че някой стои в сянката и го наблюдава. Погледна пак, но не видя нищо. Не беше сигурен, но нещо го накара да помисли, че това беше Хенрик, телохранителят на Щефан Розевич.

Върна се в апартамента си и усети хапливия зимен мраз. В къщата отсреща запалиха лампите. Джек взе писалката.

„Драги Игаел, писмото ти пристигна точно навреме…“

Два дни преди полета Джек отново отиде на юг. Този път нямаше слънце. Не изпита предишното чувство на освобождаване, докато излизаше от града. Пристигна в Съмърлон съвсем безцелно в един мрачен ден. Желанието му беше само да види къщата. Или поне така си повтаряше.

Приближи се до портата и се вгледа от разстояние, макар да не знаеше какво точно иска да види. На един-два пъти му се стори, че съзря лице на прозореца на горния етаж, но не беше сигурен дори дали някой още живее там. Ами ако тя беше в къщата? Ако мине покрай него с колата? Не бе мислил как ще реагира. Смрачи се. Морето бучеше в дълбокото си легло.

Католически институт по Библейски учения

Стария град

Ерусалим

Отец Рамон Бенвенисто извади носна кърпа от джоба си, изкашля се в нея и пак я прибра. Трудно се преборваше с простудата, която преди две седмици бе хванал по крайбрежието. Сложи си очилата и ги нагласи зад ушите.

На бюрото пред него имаше част от ръкопис — шестнайсет на двайсет и един сантиметра, който съдържаше трийсет реда на арамейски език, изпъстрени тук-там с дупки и петна, но като цяло четлив. Датираше от началото на първи век, почти със сигурност преди разрушаването на Соломоновия храм. Жак дьо Саси го бе намерил преди около шест месеца сред купчина други неща при разкопките на стената на Храма.

Сам по себе си ръкописът не беше важен — само едно писмо до служител в Храма от неизвестен подател. По-голямата част се отнасяше до някакви данъци. При други обстоятелства Бенвенисто би го предал за по-задълбочено изследване и евентуално публикуване в месечното списание на института. Но не и в този случай.