Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

В стаята с контролната апаратура имаше няколко монитора, свързани с подвижни камери, снабдени с инфрачервени лъчи, които им позволяваха да „виждат“ в тъмното. Десетте камери бяха поставени над входовете, на стълбищата и коридорите и на различни места във вътрешността на къщата. Беше невъзможно да не бъде засечен неканеният гост.

Задействаше ли се алармената система, един от дежурните отцепваше съответния район. Събуждаше въоръжената охрана и я изпращаше там.

Мелак беше убеден, че ще се справи, ако мисис Негъл си бе свършила добре работата. Дьо Гале й бе дал стъкленица със бактерии от салмонела, поникнали върху оризови зърна. Добавени към вечерята на двама мъже от охраната, бактериите щяха да причинят остро хранително отравяне.

Втората й задача беше по-трудна. През деня бе поела риска да извади от строя инфрачервените детектори, като ги напръска с безцветен лак. Така те нямаше да доловят източника на топлина и да реагират на промените в температурата, ако се отвореше някоя врата или прозорец.

Решиха да влязат през задния вход. Навсякъде цареше тишина. Къщата беше потънала в мрак. Мелак тръгна най-отпред, като спря останалите, преди да влязат в обсега на камерата, поставена над главите им.

Всичко, което камерите виждаха, се записваше на видео. Ако нямаше инцидент, една и съща ролка се въртеше два пъти на ден. Мисис Негъл успя да подмени три от лентите с празни и даде оригиналните на дьо Гале. На едната бе снимана задната врата нощем — пълна тишина и неподвижност. Провървя им. Мелак зареди лентата във видеокамерата, която носеше в чантата си и я включи. Сложи я на земята, хвана единия край на кабела и се обърна към дьо Гале.

— Повдигни ме. Внимавай да не ме покажеш пред обектива.

Свещеникът го повдигна. С едно-единствено движение Мелак сряза жиците, които вървяха към къщата, оголи ги и ги свърза с кабела на камерата си. Дьо Гале го пусна на земята.

— Няколко секунди екранът ще бъде празен. После ще се появи същата картина като преди. Изпратят ли някой да провери, изчезваме. Дано да не го направят.

След пет минути отново се възцари тишина. Видеокамерата се въртеше бавно и подаваше към мониторите в стаята с апаратурата сигнала от заредената със старата лента камера. Върнаха се при вратата. Мелак я отключи за три минути. После прошепна:

— Включи ли се алармата, бягайте. Нищо не стана.

Няколко стъпала водеха към тъмния коридор. Бяха близо до кухнята. Ако някой случайно не ги срещнеше по пътя към килера, щяха да стигнат необезпокоявани до края на коридора. В централната част на къщата нямаше инфрачервени лъчи, за да може нощем охраната да се разхожда свободно.

Втората камера бе насочена към ярко осветения коридор, вдясно от този, в който се намираха. Хенрик не си бе направил труда да сложи там подвижна камера, тъй като пространството беше тясно. Мелак се наведе и извади от чантата си малък метален предмет. Дьо Гале отново го повдигна. Крадецът сръчно сложи пред обектива голяма скоба и я прикрепи с магнит. От нея висеше снимка в правоъгълна метална рамка. Разстоянието беше изчислено точно. Един приятел на Мелак бе преснел снимката от видеофилма. Някой по-наблюдателен човек би забелязал, че на монитора картината потрепна за миг-два, но охраната едва ли гледаше толкова съсредоточено.

Мелак направи същия номер и с последната камера, поставена в коридора, водещ към библиотеката. Стаята с апаратурата беше само през две врати и трябваше да действат съвсем безшумно. Крадецът изглеждаше нервен. Тази работа не му се нравеше. Обитаем дом и твърде много алармени системи. Не беше суеверен, но имаше лошо предчувствие.

Библиотеката имаше почти същото разположение като в Съмърлон — отключено преддверие, водещо към охранявана вътрешна стая, където се пазеха ръкописите. Навсякъде цареше тишина. Затаиха дъх, сякаш скрити сензори можеха да доловят дори дишането им. Поуспокоиха се, щом влязоха в първата стая. Според мисис Негъл там нямаше камери и алармени системи.

Мелак се зае с шифъра на междинната врата. Джек му светеше с малко фенерче. Крадецът им бе обяснил, че това ще бъде най-дългият и напрегнат етап от цялата операция. Джек и дьо Гале гледаха нервно, докато съучастникът им набираше различни комбинации от цифри.

Това продължи двайсет минути. Нервите им бяха изопнати, а ръцете — лепкави от пот. Тишината ги притискаше като тежък предмет, сякаш цялата къща бе изградена от мълчание и най-лекият шум заплашваше да я събори. Вратата се отвори и те се вмъкнаха вътре.