Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Мария погледна игуменката. В очите й нямаше състрадание. Само стомана, излята там от живота на безпощаден самоконтрол, дългогодишно целомъдрие и потискане на всякакви човешки чувства, освен самоненавистта.

— Не съм тук по собствена воля — каза Мария.

— Това не ме интересува. Проявяваш ли упорство, уверявам те, че ще те прекършим. Храниш ли надежди за завръщане в света, съветвам те да ги избиеш от главата си. Скоро ще станеш послушница, а след четири години ще имаш призвание. Ще станеш Христова невеста и ще носиш пръстена Му на ръката си и името Му в сърцето си.

— Аз имам съпруг.

Игуменката поклати глава.

— Вече са предприети стъпки за анулиране на брака. Може и да не си девственица, но ще се научиш на целомъдрие като всяка непокварена послушница.

В тишината се разнесе самотен и необикновено силен звън.

— Време е за литургия. Отговорничката ще ти каже какво да правиш. Моля се да не й даваш повод да те води при мен. Сториш ли го, предупреждавам те, че доста ще си помислиш, преди да го направиш пак.

За Мария нямаше значение какви наказания я очакваха. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — въпреки тяхната бдителност и преследвачите, тя ги бе надхитрила. Имаше начин да избяга и веднага щом настъпеше подходящият момент, щеше да се възползва от него.

Игуменката тръгна към вратата. Докосна дръжката и се обърна.

— Дете мое, не искам да мислиш лошо за мен. Строга съм, защото животът ни е суров. Ако не е така, няма да има смисъл от молитвите ни. Ние сме напълно изолирани от света. За нас, които сме прекарали целия си живот тук, околният свят не съществува. Не знаем и не искаме да знаем какво става там. Съзнавам, че тук ще ти бъде трудно. Всеки ден ще бъде едно мъчение. Дълбоко в душата си те съжалявам. И тъкмо заради това ще те дисциплинирам. Защото духовната и физическата дисциплина са единствената ти надежда. Въздържанието и себеотрицанието ще те направят силна. Ще ти помогна с каквото мога, останалото зависи от теб. А сега се приготви да започнеш живота си като монахиня.

Джек погледна часовника си. Беше три и пет след полунощ. До него отец дьо Гале трепереше от студ. А може би от страх. Провървя им. Нямаше луна и небето бе покрито с облаци. В черни анцузи и с начернени лица, Джек и свещеникът бяха почти невидими в мрака. С тях беше и още един човек, който наблюдаваше с бинокъл задната част на къщата. Казваше се Мелак.

Мисис Негъл бе дала на дьо Гале подробно описание на алармената система вътре — къде бяха поставени сензорите, какъв вид бяха, къде беше разположена контролната апаратура и колко човека имаше нощем. Тя бе заснела интериора с малка камера.

Дьо Гале се бе срещнал с Антоан Мелак, бивш негов енориаш от времето, когато бе служил в северозападната част на града. Шейсетгодишният Мелак имаше по-дълъг стаж в затвора, отколкото дьо Гале като свещеник. Той беше крадец, който не можеше да си представи друг начин за изкарване на прехраната. Изповядвал се бе редовно в църквата „Сен Жозеф“ и постепенно бяха започнали да се виждат с дьо Гале в „Льо Чинк Етоал“. Тяхното странно приятелство, прекъснато от пребиваването на Мелак в затвора и от заминаването на дьо Гале във Ватикана, бе устояло на времето.

Въпреки занаята си Антоан беше честен човек. Не крадеше от домовете на хората, не се занимаваше с наркотици и оръжие, не мамеше другарите си, не носеше пистолет и не оказваше съпротива, когато го залавяха. Дори полицаите го уважаваха.

Озова се с готовност на молбата на дьо Гале. Не му предложиха, нито пък той поиска възнаграждение. Казаха му, че ще помогне на църквата и че става дума за откраднато от Ватикана имущество, което не може да бъде възвърнато по законния ред. Необходимо му беше да знае само това. Разгледа описанието на къщата, снимките и картата и измисли план за проникване. Фактът, че ще помогне на църквата, бе достатъчен да приспи съвестта и на мисис Негъл. Дьо Гале не се поколеба да добави, че ще облекчи положението и на Мария.

Мисис Негъл им обясни, че установеният ред рядко се нарушава. Хенрик бе наложил строги вътрешни порядки и дори самият Розевич трябваше да се съобразява с тях. Отклоненията от нормалното ежедневие бяха незабавно разследвани и ако заплашваха обитателите на къщата — предотвратявани без излишен шум. Розевич спеше на третия етаж, където разполагаше с цял апартамент. На втория беше настанена прислугата. Пред всяка врата имаше въоръжен пазач, свързан с вътрешен телефон и алармен звънец с апаратурата долу, където цяла нощ дежуряха двама мъже. Спалнята на Хенрик беше наблизо, до библиотеката.