Ан Макафри - Полетът на дракона

Сега вече Лесса наистина трябваше да събере цялата сила на волята си, която беше събрала през гладните години на отмъщението. Клинообразната глава на Рамот се мяташе напред-назад, очите й блестяха с нажежено до бяло непокорство. Това вече не беше приятелски настроеното и доверчиво драконче. Това беше истински зъл демон.

Волята на двете се сблъскваше над окървавеното поле. Без нито капка слабост, намек за страх или мисъл за отстъпление, Лесса насили Рамот да й се подчини. С протестиращо пищене драконовата кралица наклони глава над плячката си. Езикът й проблясна към неподвижното тяло, огромните челюсти се отвориха. Главата й се люлееше над димящите разкъсвания, оставени от ноктите й. С последно оскърбено изсъскване Рамот впи зъби в тлъстото гърло на животното и изсмука кръвта на трупа.

— Задържай я — мърмореше Ф’нор. Лесса го беше забравила.

Рамот се надигна с писък и с невероятна бързина се стовари върху нова плячка. Тя отново се опита да захапе мекия корем на жертвата, и Лесса отново трябваше да наложи волята си. С непокорни писъци Рамот с нежелание изсмука кръвта отново.

Третия път тя не се противопостави на заповедта на Лесса. Драконицата беше започнала да разбира, че е подета от инстинкт, на който не може да противостои. Тя беше изпълнена с бяс, докато не усети вкуса на кръвта. Сега вече знаеше от какво има нужда: да лети бързо, далече и силно, далеч от Уейра, далеч от тези мънички, безкрили същества, далеч пред възбудените бронзови дракони.

Драконовият инстинкт беше ограничен до „тук“ и „сега“. Нямаше възможността да контролира и предвижда. Хората им носят с партньорството си мъдрост и ред, улови се да напява тихичко Лесса.

Без да се спира, Рамот повали четвърто животно, съскайки от жажда, докато смучеше гърлото му.

Над Чашата на Уейра беше паднала напрегната тишина, нарушавана само от звука на храненето на Рамот и от тънкото свистене на вятъра.

Кожата на Рамот започна да блести. Тя сякаш порасна, не от натъпкване, а поради луминесценцията. Надигна кървавата си глава. Раздвоеният й език се мяркаше напред-назад, за да оближе окървавената муцуна. Тя се изправи, и в същия момент се дочу напяване откъм бронзовите дракони, наобиколили площадката за хранене в мълчаливо предусещане.

С внезапно златно движение Рамот изви големия си златен гръб. Тя се изви в небето с разперени криле и с невероятна скорост полетя. След нея в миг последваха седем бронзови тела. Могъщите им криле разпращаха пълен с пясък въздух към лицата на гледащите хора от Уейра.

Усещайки сърцето си в гърлото от този изумителен полет, Лесса усети как душата й се издига заедно с Рамот.

— Стой с нея — прошепна предупредително Ф’нор. — Стой с нея. Сега тя не трябва да се изплъзва от контрола ти.

Той се отдръпна от Лесса към останалите, които като един бяха вперили поглед нагоре към изчезващите блестящи прашинки на драконите.

Умът на Лесса беше странно раздвоен. Тя беше запазила само толкова физическо осъзнаване, че да разбира, че тя самата все още е на земята.

Всички други сетива и усещания бяха полетели заедно с Рамот. И тя, Рамот-Лесса, беше изпълнена с безгранична сила. Крилете й без усилие биеха в разредения от височината въздух. Пронизваше я ликуване, ликуване — и желание.

Тя по-скоро усещаше, отколкото виждаше големите бронзови мъжкари да я преследват. Тя съжаляваше безуспешните им опити. Защото беше свободна като птица и недостижима.

Тя мушна глава под едно от крилете и се подигра на дребните им усилия със свирещи заяждания. Рееше се високо над тях. Изведнъж, свивайки криле, се заби надолу, изпитвайки удоволствие да ги види как се разпръсват, закачайки крилата си, в опит да избягнат сблъскването.

Тя отново се издигна бързо над тях, докато те наваксваха изгубената скорост и височина.

Ето така Рамот лениво флиртуваше с поклонниците си, блестяща в новоспечелената си свобода, подканяйки бронзовите да я надлетят.

Един се спусна, изтощен. Тя беше доказала превъзходството си. Скоро и втори изостави преследването, докато тя си играеше с тях, виейки се и плъзгайки се в сложни фигури. Понякога дори забравяше за тях, толкова беше погълната от трепета на полета.

Когато най-сетне й доскуча, тя се смили да погледне към следващите я, усети смътно задоволство от това, че само три големи животни все още я преследват. Разпозна Мнемет, Орт и Хат. Всички на върха на силата си; може би дори достойни за нея.

Тя се плъзна надолу, измъчвайки ги, радвайки се на изкусния им сега полет. Не можеше да понася Хат. Орт? Сега Орт беше чудесно младо животно. Тя сви криле, за да се плъзне между него и Мнемет.