Ан Макафри - Полетът на дракона

„Детето расте здраво и силно…“

Това дете изобщо не я интересуваше. А…

„Руата е почистена от зеленината от върховете на хълмовете до основите на работилниците. Реколтата беше много добра, и животните се размножават в новите стада. Изпращам ви дължимия справедлив десятък на Руатското Хранилище. Желая процъфтяване на Уейра, който ни пази.“

Лесса изсумтя тихо. Руата наистина знаеше задълженията си. Но дори и другите три плащащи десятъка си Хранилища не бяха изпратили подходящи приветствия. Съобщението от Литол продължаваше зловещо:

„Няколко думи към мъдрите. Със смъртта на Факс Телгар излезе начело на растящите метежни настроения. Мерон, така нареченият Господар на Набол, е силен и се опитва, както оставам с впечатление, да вземе връх; Телгар е твърде внимателен с него. Разногласията се засилват и са по-разпространени, отколкото когато говорих за последен път с Бронзовия Ездач Ф’лар. Уейрът трябва да бъде двойно по-предпазлив. Ако Руата може да бъде от полза, съобщете ми.“

Погледът на Лесса стана зъл при последното изречение. То само подчертаваше, че твърде малко Хранилища са от полза по какъвто и да било начин.

— …ни се смяха, добри ми Ф’лар, — разказваше Тиларек, разквасявайки гърлото си със солидна глътка от вино, собствено производство на Уейра. — затова че постъпваме както трябва да се постъпи.

— Интересно, че колкото по-близо идвахме до Бенденските планини, толкова по-малко ни се смееха. Понякога е трудно да разбереш смисъла на някои неща, след като си престанал да ги правиш. Например ако аз не се грижех да пазя ръката си силна и привикнала към тежестта на меча, — и той направи няколко страховити замаха и пробождания с дясната си ръка — щях да се окажа в проблем, когато дойде някоя дълго отлагана битка. Някои хора обаче вярват най-много на най-гръмогласните. А пък някои вярват, защото се боят да не вярват. Само че — продължи той бързо — аз съм от боен род и не ми е лесно да слушам меленето на разни ми ти обикновени занаятчии и жители на Хранилищата. Беше ни обаче заповядано да държим мечовете си в ножниците, и ние го направихме. А също и — той изкриви лице в гримаса — да говорим по-меко. Господарите постоянно поддържат стража след… след Търсенето…

Лесса се чудеше какво искаше той да каже, но той продължи сдържано:

— Някои хора има доста да съжаляват, когато Нишките започнат да падат по цялата тази зеленина около вратите им.

Ф’лар напълни отново чашата на човека, питайки случайно каква реколта е забелязал той по пътя насам.

— Разкошна, богата и обилна — увери го куриерът. — Казват, че този Оборот е бил най-добрият, който помнят хората. Лозите в Кром са навързали ето такива гроздове — и той направи широк кръг с двете си огромни длани, и слушателите му реагираха по подходящ начин. — И никога досега не съм виждал житата на Телгар толкова гъсти и тежки. Никога.

— Перн процъфтява — отбеляза сухо Ф’лар.

— Моля да ме извините, — взе Тиларек изсъхнало парче плод от масата, — но ми се е случвало да събирам в праха след колите с реколтата по-добри неща от това. — Той излапа плода на две хапки, избърсвайки ръце от туниката си. След това, разбирайки какво е казал, добави набързо: — Руатското Хранилище ви изпраща най-доброто. Първите плодове, както трябва да се постъпи. Няма събирани от земята. Можете да бъдете сигурни.

— Успокоително е да знаем, че получаваме верността на Руата в пълна степен — увери го Ф’лар. — Чисти ли бяха пътищата?

— Да, и тая година е доста необикновена. Студове, след това горещини, като че ли времето не може да си спомни кой сезон е. Няма сняг и има съвсем малко дъжд. Но ветровете! Никога не сте виждали такива. Разправят как бреговете са били пострадали от силното вълнение. — Той извъртя очи изразително и, прегърбвайки се леко, добави поверително: — Разправят, че димящата планина на Иста, дето се появява и след това… пффффтт… изчезва… че тя отново се е появила.

Ф’лар изглеждаше определено скептичен, но Лесса не пропусна блясъка на удовлетворение в очите му. Човекът приказваше сякаш някои от неясните стихове на Р’гул.

— Вие трябва да останете няколко дни, за да си починете добре — покани Ф’лар пратеника сърдечно, повеждайки го покрай спящата Рамот.

— О, благодарен съм. Човек идва в Уейра може би веднъж или два пъти през целия си живот — разсеяно говореше Тиларек, извивайки врат, за да не изпуска от очи Рамот, докато Ф’лар го водеше навън. — Не знаех, че кралиците израстват толкова големи.