Ан Макафри - Полетът на дракона

Лесса изгуби интерес към вкуса на плода. Остави го внимателно в купата и се опита да разбере това, за което той не беше споменал пряко, но тонът на гласа му намекваше. Тя погледна лицето на драконовия ездач, виждайки го за пръв път не като символ, а като човек.

Студенината му всъщност беше предпазливост, реши тя, а не липса на емоции. Гордостта му сигурно целеше да намали впечатлението за младостта му, тъй като той не можеше да е много по-възрастен от Лесса по Обороти. В него имаше някаква тъмнина, която не беше зла; това беше някакво търпение, пълно с тъжни размисли. Тежката черна коса тръгваше назад от високото чело, за да достигне почти до яката на ризата. Плътните черни вежди твърде често се събираха заедно в проблясък на извито високомерие, докато той поглеждаше надолу, вирнал започващия от челото нос към жертвата си. Очите му, светлокафяви до степен да изглеждат златни, бяха твърде подходящи за отразяване на емоции като цинизъм или студена омраза. Устните му бяха тънки, но добре оформени и почти приятни със спокойната си хармония. Защо трябваше винаги да придръпва уста на една страна в недоверие или в някоя от тези сардонични усмивки? Той можеше да бъде смятан за красив, предположи тя чистосърдечно, тъй като правеше впечатление на неотразимо привличане. И в този момент беше съвършено спокоен.

Той наистина имаше предвид точно каквото беше казал. Не искаше тя да се плаши. Нямаше никаква причина тя, Лесса, да се бои.

Той много искаше тя да успее. Да пази кого от това да преяжда с какво? Стадни животни? Новоизлюпеният дракон сигурно не беше способен да изяде цяло животно. Това изглеждаше достатъчно проста задача за Лесса. Уер-пазачът се беше подчинявал само на нея и на никой друг в Руатското Хранилище. Тя беше успяла да разбере големия бронзов дракон и дори беше успяла да му изшътка, когато беше преминала под полезрението му от Кулата на път за акушерката. Главната задача? Нашата главна задача?

Драконовият ездач гледаше към нея очакващо.

— Нашата главна функция? — повтори тя. В намека й се съдържаше неизречена молба за повече информация.

— Ще ти разкажа повече за това после. Първо по-първите неща — каза той нетърпеливо, пресичайки по-нататъшните въпроси.

— Но какво става? — настоя тя.

— Казвам ти това, което беше казано на мен. Нищо повече и нищо по-малко. Помни тези две неща. Забрави страха и не й позволявай да преяде.

— Но…

— Ти обаче имаш нужда да ядеш. Ето. — Той набоде парче месо на ножа си и й го подаде, мръщейки се докато тя не успя да го преглътне. Той смяташе да я насили да хапне още, но тя сграбчи полуизядения плод и захапа твърдата сладка сфера. Вече беше изяла повече, отколкото беше свикнала да яде за цял ден в Хранилището.

— В Уейра скоро ще ядем по-добре — отбеляза той, измервайки подноса с пожълтяло око.

Лесса беше изненадана, тъй като по нейна преценка това беше истинско пиршество.

— Повече ли е, отколкото си свикнала? Да, забравих, че ти напусна Руата само кожа и кости.

Погледът й изстина.

— Ти се справи добре в Руата. Нямах предвид да те критикувам — добави той, усмихвайки се на реакцията й. — Но пробвай да се погледнеш — посочи той към нея. Лицето му отново беше прекосено от любопитното изражение, полуусмихнато, полузамислено. — Трябваше да се досетя, че ще си хубава, след като се измиеш. — отбеляза той. — Но не и че ще имаш такава коса. — Този път изразът му беше открито удивен.

Тя неволно вдигна ръка към главата си и косата пропука под пръстите й. Но какъвто и отговор да смяташе да даде тя във възмущението си, той пресекна преди още да е започнал. Неестествено пищене запълни стаята.

Звукът предизвикваше вибрация, която пробяга от костите зад ушите й надолу по гръбнака. Звукът пронизваше черепа й, въпреки защитата на ръцете. И изчезна внезапно, както и се появи.

Преди тя да разбере какво става, драконовият ездач вече я беше сграбчил за китката и я бутна към сандъка.

— Сваляй тези — нареди той, сочейки роклята и туниката й. Когато тя го зяпна глупаво, той вдигна свободната бяла роба, без ръкави и колан, просто два слоя фин плат, закопчан на раменете и отстрани. — Сваляй ги, или да ти помогна? — запита той без нито капка търпение.

Пищящият звук се повтори, и дразнещият му тон раздвижи пръстите й по-бързо. Тя бързо разкопча дрехите, които носеше, и ги остави да се плъзнат в краката й, докато той нахлузи отгоре й бялата роба. Тя успя да пъхне ръцете си на съответните места, и той я грабна за китката отново и хукна навън от стаята. Косата й се мяташе след нея, оживяла от статичното електричество.