Тони Парсънс - (няма заглавие)

— Не беше ли обратно? Май Джон Траволта го казва на Оливия Нютън Джон.

— Възможно е.

— Хари! — подхвана Сид. — Трябва да знаеш нещо. Отново се събираме с бащата на Пеги. Ние с Джим решихме да опитаме още веднъж.

Вторачих се в нея точно когато хамалите минаха между нас, понесли сгъваемо легло.

— Още малко, и сме готови — каза единият.

Двамата младежи отново хлътнаха в кооперацията.

— Извинявай — рече Сид.

— Обичаш ли го? — попитах аз.

— Той е баща на моето момиченце.

— Но обичаш ли го?

— Престани, Хари, нали именно ти все се тръшкаш колко ужасно било, че семействата се разпадали. Нали все се вайкаш колко трудно е да си съперничиш с кръвта, колко ужасно е, че, както се изразяваш, шантавият съвременен свят е пълна бъркотия. Би трябвало да се радваш за мен. И да ми пожелаеш успех.

— Но трябва да го обичаш, Сид. Всичко се обезсмисля, ако не го обичаш. Обичаш ли го?

— Да. Обичам го, сега доволен ли си? Никога не съм преставала да го обичам. И искам да опитаме отново, защото той е скъсал с гаджето си, с тайландката стриптийзьорка, и се зарече, че всичко това е приключило. Че занапред не иска и да чуе за азиатки.

— Тя не е стриптийзьорка. Компаньонка е.

— Каквато и да е — рече Сид. — Пеги е на седмото небе, че отново ще бъдем заедно. Така че, дори да мразиш мен, трябва да бъдеш доволен за нея.

— Не те мразя. Не бих могъл да те мразя.

— Тогава, много те моля, пожелай ми успех.

— Ето, пожелавам ти — казах аз и дори бях донякъде искрен. Сид заслужаваше да бъде щастлива. Пеги — също. Целунах я бързо по бузата. — Само не ми казвай, че не те познавам, чу ли?

Оставих ги да си продължат с товаренето на багажа. Сега, каквото и да кажех, щеше да прозвучи кухо и себично, все едно си говоря колкото да я накарам да се върне при мен.

И докато Сид се готвеше да се събере отново с мъжа си, аз най-сетне прозрях кое все пак е най-важното в семейството като най-малка клетка на обществото. Сега вече си дадох сметка, че е прекрасно децата да живеят при мама и татко.

Но ако мама и татко не се обичат, по-добре малчуганите наистина да съжителстват с Кен Купонджията.

— Имаме отговор от другата страна — съобщи Найджъл Бати. — Бившата ви съпруга е заявила, че по време на целия брак ви е останала вярна, а вие сте извършили прелюбодеяние с една от колежките.

— Е, така си е — потвърдих аз. — Но само веднъж. Не казвам, че е нещо дребно, но все пак…

— Освен това твърди, че докато сте се грижели за сина си, той е получил тежко мозъчно-черепно нараняване.

— Какво означава това? Едва ли не, че съм го пребил. Момчето падна. В парка до нас. Хлъзна се в един празен плувен басейн и си счупи главата. Вярно, сигурно съм могъл да направя повече. Могъл съм да го наглеждам по-внимателно и да го държа по-изкъсо. Нима жена ми наистина смята, че не съм мислил много за това? Все пак бях до детето. Докато тя си гледаше кефа с оня в Токио.

Адвокатът се взря в книжата върху писалището.

— Освен това, както разбирам, бившата ви съпруга е на мнение, че не упражнявате съответния родителски надзор над онова, което синът ви гледа и слуша.

— Е, това вече е прекалено.

— Че го оставяте да гледа филми с насилие. Видеофилми с теми за възрастни. Бившата ви жена твърди и че последния път, когато е имала достъп до детето, е установила, че то разполага със записи на песни с просташко съдържание за възрастни.

Усетих как почервенявам от гняв.

— Ама това вече… това вече…

Така и не намирах думата. Нямаше дума, която да е достатъчно силна.

Найджъл Бати прихна, все едно най-сетне съм проумял за какво става въпрос.

— Може ли да видя медала? — попитах аз.

— Разбира се, защо да не може — възкликна майка ми.

Отиде при шкафчето, на което беше сложена стереоуредбата и аз я чух как рови из застраховките, банковите извлечения, писмата документите, трупали се цял живот.

Върна се с правоъгълна кутийка — на цвят беше морава отиваше дори към черно. Вътре върху аленото кадифе имаше сребърен медал, който едва ли бе от чисто сребро. Медалът на баща ми.

Беше със синьо-бяла лента: две широки отвесни бели ивици и една по-тъничка също бяла напреки, върху син фон. „За особени заслуги“, пишеше върху медала току до кралското изображение.

В горния край на кутийката с бяла коприна беше написано и името на производителя: „Изработено по поръчка — се казваше над номера на заповедта издадена от краля — от «Дж. Р. Грант и син ООД», Кондит Стрийт 60, Лондон“. Помнех как като малък съм си мислел, че името на търговското дружество — дали го имаше и досега? Дали щях да го открия, ако тръгнех да го търся? — ми се е струвало част от текста на похвалната грамота.