Тони Парсънс - (няма заглавие)

— Върви, върви.

— Вижда ли се с майка си?

— Тя може да го вижда, когато пожелае. Знае го.

— Въпреки това го иска — отбеляза Найджъл Бати. — Иска да получи правото на местоживеене.

— Точно така. Иска синът ни да живее при нея.

— Съжителства ли незаконно?

— Моля?

— Бившата ви жена има ли си приятел, господин Силвър? Приятел, който живее с нея?

— Да, има — потвърдих, признателен на адвоката, че е обозначил връзката на Джина с Ричард с такива противни думички — „съжителства незаконно“, и че лъскавият диамантен пръстен върху безименния ѝ пръст е толкова важен за Найджъл Бати. — Живее с някакъв, с когото се е запознала в Токио.

— Дайте да си изясним нещата — подкани адвокатът.

— Напуснала ви е и ви е оставила да се оправяте сам със сина си, така ли?

— Общо взето, да. Всъщност взе Пат — сина ни — когато се премести у баща си. Но щом замина за Япония, го прибрах при мен.

— Значи е напуснала семейното жилище и всъщност е поверила детето на вашите грижи — рече адвокатът. — А сега се е върнала и е решила да си поиграе на майка.

— Твърди, че била осъзнала колко много обича сина ни.

— Ще я видим тази работа! — закани се Бати.

Баща ми слабееше и слабееше. Винаги е бил едър, а сега страните му бяха хлътнали и кожата по врата му беше увиснала на четинести гънки. Все повече заприличваше на човек, когото не познавах.

Дори ръцете му бяха загубили някогашната мускулеста сила и татуировките, с които той възвестяваше верността си към майка ми и към командосите, сега наподобяваха излинели снимки от друго столетие.

Плътта се топеше, от свиждане на свиждане костите му изпъкваха все повече и се открояваха под кожата, която губеше цвета си и която — както осъзнах стъписан — едва ли някога щеше да види отново слънце.

Но татко се усмихваше.

Седеше в леглото и се усмихваше. И усмивката му беше истинска — не усмивка, с която той да покаже колко е смел, не насилена и измъчена, а усмивка на неподправено удоволствие от това, че той вижда внук си.

— Здравей, моето момче — рече татко, когато Пат отиде при леглото му — вървеше пред нас с мама и чичо Джак. Баща ми протегна дясна ръка, същата, към която беше прикачена системата. — Виж докъде се е докарал дядо ти.

Докато пътувахме в автомобила на чичо Джак, Пат бе много жизнен — развълнуван, че са му разрешили да отсъства един ден от училище, щастлив, че се вози отзад на лъскавия автомобил, а не на тясната предна седалка в съсипаната ми количка. Сега обаче се беше умълчал и се стъписа, докато вървеше към леглото на дядо си с изпито четинесто лице.

— Ела насам — подкани баща ми с пресипнал от вълнение глас, сетне протегна свободната си ръка, а Пат се покатери на кревата и отпусна главица върху клетите хлътнали гърди на татко.

Двамата се прегърнаха, без да продумат.

Мама ме стрелна с поглед. Беше против да водим Пат.

Нямаше как да бъдем сигурни, че когато дойдем, татко ще бъде буден. Не беше изключено болките да са толкова силни, че докато търсим къде да оставим колата, да го напомпат с опиати и Пат да завари дядо си в унес, в някаква предизвикана от морфина мъгла. Не беше изключено и баща ми да не може да си поеме дъх, да е с кислородната маска върху носа и устата, а в очите му да се четат страдание и страх.

Всичко това беше повече от възможно и в кухнята у тях мама ми се беше ядосала и се беше разплакала при мисълта, че Пат може да стане свидетел на такива ужасии.

Аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще мине добре. И сбърках. Не всичко минаваше добре. Пат беше стъписан и стреснат от вида на дядо си, изпит от болестта, гаснещ в леглото в болничната стая за издъхващи, каквито няма да видите по телевизията или филмите, издъхващи от смърт, пълна с мъка и лекарства, и тъга при мисълта за всичко, което безвъзвратно е изгубено. Самият аз не бях подготвен за смъртта такава, каквато е, и нямах причини да смятам, че по-подготвено от мен ще бъде едно петгодишно дете, израсло с „Междузвездни войни“.

Не, не всичко беше наред. Но нямаше друг начин. Баща ми и синът ми трябваше да се видят. Трябваше да се убедят, че връзката между тях още съществува и ще съществува винаги. Както и любовта. Трябваше да знаят, че ракът не може да убие това.

А и аз предчувствах — не знам защо, но наистина бях убеден, — че ако Пат е в стаята, баща ми няма да е в полуунес от наркотиците и няма да се задъхва.

Нямаше разумна причина да смятам, че ако внукът му е при него, това няма да се случи. Може би дори бе глупаво да храня такива надежди. Но бях повече от убеден, че татко ще спести на Пат най-страшното. И досега смятах, че нещо в него си остава непобедимо. Бях повече от сигурен.