Лев Толстой: Ана Каренина

Когато свърши с вестника, с втората чашка кафе и кравайчето с масло, той стана, отърси от жилетката си трохите от кравайчето и като изпъна широката си гръд, радостно се усмихна, но не защото на душата му беше нещо особено приятно — радостната му усмивка бе предизвикана от доброто храносмилане.

Но тази радостна усмивка веднага му напомни всичко и той се замисли.

Зад вратата се чуха два детски гласа (Степан Аркадич позна гласа на Гриша, по-малкото му момче, и на Таня, по-голямото му момиченце). Те возеха нещо и го събориха.

— Казвах ти, че на покрива не трябва да се поставят пътниците — викаше на английски момиченцето, — събирай ги сега!

„Всичко се обърка — помисли Степан Аркадич, — ето децата тичат сами.“ И като пристъпи до вратата, той ги извика. Те оставиха кутията, която представляваше влак, и влязоха при баща си.

Момиченцето, любимка на баща си, се втурна смело, прегърна го и засмяно увисна на врата му, както винаги радвайки се на познатата миризма на парфюма, която лъхаше от бакенбардите му. Най-после, като го целуна по зачервеното поради наклоненото положение и сияещо от нежност лице, момиченцето разтвори ръце и искаше да избяга назад; но бащата го задържа.

— Как е мама? — попита той, като галеше с ръка гладката, нежна шийка на дъщеря си. — Здравей — каза усмихнат на момчето, което се здрависваше с него.

Той съзнаваше, че обича по-малко момчето и винаги се стараеше да се държи еднакво, но момчето чувствуваше това и не отвърна с усмивка на студената усмивка на бащата.

— Мама ли? Тя стана — отвърна момиченцето.

Степан Аркадич въздъхна. „Значи, пак не е спала цяла нощ“ — помисли той.

— Ами весела ли е?

Момиченцето знаеше, че бащата и майката са скарани и че майката не можеше да бъде весела, и че бащата трябва да знае това, и че той се преструва, като пита за това така леко. И то се изчерви заради баща си. Той веднага разбра това и също се изчерви.

— Не знам — каза момиченцето. — Тя не ни каза да учим, а ни поръча да отидем с мис Гул на разходка у бабини.

— Добре, върви, Танурочката ми. Ах, да, почакай — каза той, като все още я задържаше и галеше нежната й ръчичка.

Той взе кутията с бонбоните от камината, дето бе я оставил вчера, и й даде два бонбона, като избра любимите й — шоколаден и фруктов.

— На Гриша ли? — каза момиченцето, като посочи шоколадения.

— Да, да. — И като погали още веднъж раменцето й, той я целуна по косите и врата и я пусна.

— Каретата е готова — каза Матвей. — Има една просителка — прибави той.

— Отдавна ли чака? — попита Степан Аркадич.

— От половин час.

— Колко пъти съм ти казвал да докладваш веднага!

— Но нали трябва да ви оставя да изпиете поне кафето си — каза Матвей с оня приятелски груб тон, за който човек не можеше да му се сърди.

— Добре, покани я по-скоро — каза Облонски, намръщен от досада.

Просителката, щабскапитаншата Калинина, го молеше за нещо невъзможно и безсмислено; Но Степан Аркадич както обикновено я накара да седне, изслуша я внимателно, без да я прекъсва, и й даде подробен съвет към кого и как да се обърне и дори бързо и четливо й написа с едрия си, широк, красив и ясен почерк бележка до лицето, което можеше да й помогне. След като изпрати щабскапитаншата, Степан Аркадич взе шапката си и се спря, припомняйки си дали не е забравил нещо. Оказа се, че не е забравил нищо освен онова, което искаше да забрави — жена си.

„Ах, да!“ Той наведе глава и красивото му лице доби тъжен израз. „Да ида ли, или да не ида?“ — питаше се той. И един вътрешен глас му казваше, че не трябва да отиде, че тук не може да има нищо друго освен фалш, не е невъзможно да се поправят да се закърпят техните отношения, защото е невъзможно тя да стане пак привлекателна и възбуждаща любов или той да стане старец, неспособен да обича. Сега не можеше да излезе нищо друго освен фалш и лъжа; а фалшът и лъжата бяха противни на природата му.

„Все пак, когато и да е, ще трябва да отида; та това не може да остане така“ — каза си той, като се мъчеше да си придаде смелост. Изпъчи гърди, извади цигара, запуши, смукна два пъти, хвърли я в седефената раковина-пепелница, с бързи крачки мина по мрачната приемна и отвори другата врата, за спалнята на жена си.

Даря Александровна — с блузка и със забодени на тила плитки от вече редки, някога гъсти и прекрасни коси, с отслабнало, мършаво лице и големи, изпъкнали от мършавината на лицето, изплашени очи — се бе изправила сред разхвърляните из стаята неща пред разтворената шифониерка, от която избираше нещо. Като чу стъпките на мъжа си, тя прекъсна, погледна към вратата и напразно се опитваше да придаде строг и презрителен израз на лицето си. Тя чувствуваше, че се бои от него и се бои от предстоящата среща. Току-що се опитваше да направи това, което бе се опитвала да направи вече за десети път през тия три дни: да отдели нещата на децата и своите неща, които да отнесе у майка си — и пак не можеше да се реши; но и сега, както толкова пъти вече, тя си казваше, че това не може да остане така, че трябва да предприеме нещо, да го накаже, да го посрами, да му отмъсти поне за една мъничка част от оная болка, която той й беше причинил. Все още си казваше, че ще се махне от него, но чувствуваше, че това е невъзможно; невъзможно беше, защото тя не можеше да отвикне да го смята за свой мъж и да го обича. Освен това чувствуваше, че ако тук, в къщата си, едва успява да се грижи за петте си деца, на тях ще им бъде още по-зле там, където ще отиде с всичките. И без това през тия три дни по-малкият бе заболял, задето го бяха нахранили с лош бульон, а другите вчера бяха почти без обед. Тя чувствуваше, че е невъзможно да замине; но залъгвайки се, все пак отделяше нещата и се преструваше, че ще замине.