Лев Толстой - Ана Каренина

Всички, които познаваха Степан Аркадич, не само го обичаха заради добрия му весел нрав и несъмнена честност, но в него, в красивата му, лъчезарна външност, в блестящите му очи, черни вежди и коси, в белотата и руменината на лицето му имаше нещо, което физически действуваше дружелюбно и весело върху ония, които се срещаха с него. „Аха! Стива! Облонски! Ето го и него!“ — почти винаги с радостна усмивка казваха, когато го срещнеха. Дори и да имаше случай понякога след разговор с него да се разбере, че не е станало нищо особено радостно — на другия, на третия ден пак също така всички се радваха, когато го срещнеха.

Служейки трета година като председател на едно от съдилищата в Москва, Степан Аркадич бе спечелил не само любовта, но и уважението на колегите си, на подчинените, началниците и на всички, които имаха работа с него. Главните качества на Степан Аркадич, с които бе заслужил това общо уважение в службата, се състояха, първо, в извънредната снизходителност към хората, която у него се основаваше на съзнанието за собствените му недостатъци; второ, в изключителната либералност, но не оная, за която той прочиташе във вестниците, а тая, която бе в кръвта му и с която той напълно равно и еднакво се отнасяше към всички хора, каквото и състояние и звание да имаха те, и, трето — главно, — в пълното равнодушие към работата, с която се занимаваше, и поради това никога не се увличаше и не правеше грешки.

Когато пристигна в учреждението, дето служеше, Степан Аркадич, изпратен от почтителния портиер, с чанта под ръка се отби в малкия си кабинет, облече мундира и влезе в заседателната зала. Всички писари и служещи станаха, като весело и почтително се поклониха. Степан Аркадич бързо както винаги мина на своето място, стисна ръка на членовете на съда и седна. Той се пошегува и поприказва, точно колкото това бе прилично, и започна работа. Никой по-правилно от Степан Аркадич не умееше да намери оная граница на свободата, естествеността и официалността, която е необходима, за да бъде работата приятна. Секретарят весело и почтително, както и всички в присъствието на Степан Аркадич, се приближи с книжата и изрече с оня фамилиарно-либерален тон, който бе въведен от Степан Аркадич:

— Все пак получихме сведения от Пензенското губернско управление. Ето ги, ако обичате…

— Получихте ли ги най-после? — каза Степан Аркадич, като сложи пръст върху документа. — Е, хайде, господа… — И заседанието започна.

„Ако те знаеха — мислеше си той, навел важно глава, докато слушаше доклада — какво виновно момче беше преди половин час техният председател!“ И очите му се смееха при четенето на доклада. До два часа трябваше да продължат работата без прекъсване, а в два часа — отдих и закуска.

Още нямаше два часа, когато големите стъклени врати на съдебната зала изведнъж се разтвориха и някой влезе. Всички членове изпод портрета и иззад зерцалото 2 2 Триъгълна призма с написани върху стените й укази на Петър I, пазена на официални места. , зарадвани, че могат да се развлекат, се озърнаха към вратата; но пазачът, който стоеше до входа, веднага изпъди влезлия и затвори стъклената врата след него.

Когато делото бе прочетено, Степан Аркадич стана, като се поизтегна, и плащайки данък на либералността на времето, извади цигара още в заседателната зала и тръгна към кабинета си. С него излязоха двама негови колеги, старият служител Никитин и камерюнкерът Гриневич.

— След закуската ще успеем да свършим — каза Степан Аркадич.

— И още как! — каза Никитин.

— Но тоя Фомин трябва да е голям мошеник — каза Гриневич за едно от лицата, участвуващи в делото, което разглеждаха.

При думите на Гриневич Степан Аркадич се понамръщи, като даваше да се разбере, че е неприлично да се съставя предивременно мнение, и не му отговори нищо.

— Кой беше влязъл? — попита той пазача.

— Влезе един, ваше превъзходителство, без разрешение, едва-що се бях извърнал. Търсеше вас. Казах му: когато излязат членовете, тогава…

— Де е той?

— Май излезе в коридора, ама все тук се разхождаше. Ето го — каза пазачът и посочи здраво сложения широкоплещест човек с къдрава брада, който, без да снеме овчия си калпак, бързо и леко тичаше нагоре по изтърканите стъпала на каменната стълба. Един от слизащите надолу, мършав чиновник с чанта, се поспря, неодобрително погледна тичащия в краката и след това въпросително дигна очи към Облонски.

Степан Аркадич стоеше край стълбата. Добродушно светналото му лице над бродираната яка на мундира светна още повече, когато той позна дотичалия.