Лев Толстой - Ана Каренина

„За всичко е виновна тая глупава усмивка“ — мислеше си Степан Аркадич.

„Но какво да се прави, какво да се прави?“ — с отчаяние си казваше той и не намираше отговор.

Степан Аркадич беше човек правдив към себе си. Той не можеше да се мами и да се уверява, че се разкайва за постъпката си. Не можеше да се разкайва сега за онова, за което се разкайваше преди около шест години, когато за първи път изневери на жена си. Не можеше да се разкайва, че той, тридесет и четири годишен, красив, влюбчив човек, не е влюбен в жена си, майка на пет живи и две умрели деца, която е само една година по-млада от него. Разкайваше се само за това, че не е могъл по-добре да го скрие от нея. Но той чувствуваше цялата тежест на своето положение и съжаляваше жена си, децата и себе си. Може би щеше да успее да скрие по-добре греховете си, ако очакваше, че това известие ще й подействува така. Той никога не бе обмислял ясно тоя въпрос, но смътно му се струваше, че жена му отдавна се досеща, че й изневерява, и гледа през пръсти на това. Струваше му се дори, че тя, изтощена, състарена, вече некрасива жена и с нищо неотличаваща се, обикновена, само добра майка на семейството, от чувство на справедливост трябва да бъде снизходителна. А излезе съвсем обратно.

„Ах, ужасно! Ай, ай, ай! Ужасно! — повтаряше си Степан Аркадич и не можеше нищо да измисли. — И колко хубаво беше всичко преди това, колко добре си живеехме! Тя бе доволна, щастлива с децата, аз не й пречех в нищо, оставях я да се занимава с децата, с домакинството, както си иска. Наистина не е добре, че тя беше гувернантка в къщата ни. Не е добре! Има нещо тривиално, долно в това да задиряш гувернантката си. Но каква гувернантка пък! (Той живо си спомни черните дяволити очи на m-lle Roland и усмивката й.) Та нали, докато тя беше в къщата ни, аз не си позволявах нищо! И най-лошото е, че тя вече… Как можа всичко това да стане сякаш нарочно! Ай, ай, ай! Но какво, какво да се прави?“

Отговор нямаше, освен оня общ отговор, който животът дава на всички най-сложни и неразрешими въпроси. Тоя отговор е: трябва да се живее с нуждите на деня-, сиреч да се забрави. Но той не можеше вече да се забрави със сън, поне докато дойде нощта, не може вече да се върне към оная музика, която пееха шишенцата-жени; и тъй, трябва да се забрави със съня на живота.

„Ще видим какво ще излезе“ — каза си Степан Аркадич, стана, облече сивия халат със синя копринена подплата, преметна пискюлите на възел и като пое достатъчно въздух в широкия си гръден кош, с обикновената бодра крачка на възкривите си крака, които толкова леко носеха пълното му тяло, пристъпи до прозореца, вдигна пердето и силно позвъни. При позвъняването веднага влезе старият му приятел, камериерът Матвей, който носеше дрехите, обущата и една телеграма. След Матвей влезе и бръснарят с принадлежности за бръснене.

— Има ли книжа от съда? — попита Степан Аркадич, като взе телеграмата и седна срещу огледалото.

— На масата са — отвърна Матвей, погледна въпросително, със съчувствие господаря си и като почака малко, прибави с хитра усмивка: — Идваха от страна на файтонджията.

Степан Аркадич не отговори нищо и само погледна Матвей в огледалото; от погледа, който си размениха в огледалото, се виждаше колко се разбират помежду си. Погледът на Степан Аркадич сякаш питаше: „Защо казваш това? Нима не знаеш?“

Матвей пъхна ръце в джобовете на жакета си, отмести крак и мълчаливо, добродушно, лекичко усмихнат, погледна господаря си.

— Поръчах да дойдат идната неделя, а дотогава да не безпокоят вас и себе си напразно — каза той явно предварително приготвена фраза.

Степан Аркадич разбра, че Матвей искаше да се пошегува и да обърне внимание върху себе си. Той разпечата телеграмата, прочете я, като поправяше по смисъл обърканите както обикновено думи, и лицето му светна.

— Матвей, сестра ми Ана Аркадиевна пристига утре — каза той, като спря за миг лъскавата мека ръчица на бръснаря, който разчистваше розова пътека между дългите къдрави бакенбарди.

— Слава Богу — рече Матвей и с тоя отговор искаше да каже, че и той като господаря си разбира значението на това пристигане, сиреч, че Ана Аркадиевна, любимата сестра на Степан Аркадич, може да помогне за помиряването на мъжа и жената.

— Сама или със съпруга си? — попита Матвей.

Степан Аркадич не можеше да говори, понеже бръснарят бе зает с горната му устна, и затова дигна един пръст. Матвей кимна в огледалото.

— Сама. Горе ли да приготвим?