Родърик Торп - Умирай трудно

— И как се справихте?

— Получих шестица.

Той си спомни, че в самолета има шеф от военната полиция. Обикновено, когато се сблъскваше с подобна задачка, я решаваше още преди самолетът да е достигнал определената за рейса височина. Според собствените му правила Кати Лоуган не биваше да му казва кой е човекът.

— Искате ли още една кола?

— Първо си довършете работата.

— Не е спешно. Мога ли да попитам що за полицай сте?

— Съветник по безопасността и специалните операции. Току-що изкарах един тридневен семинар в „Макдонъл Дъглас“.

— Говорите тъй, като че ли е проста работа. Зная каква отговорност носите.

Той се ухили:

— Казвам се Джо.

— Аз съм Кати. Откога си трезвеник?

Той се опита да прикрие изненадата си от тази нейна прямота:

— О, отдавна. Във всеки случай не съм изпадал дотам, че да се въргалям навън посред нощ. Отказах се, когато осъзнах, че по обед вече нямам търпение да се позаредя.

— Аз пък продължих, докато един ден се събудих в затвора „Кларк Каунти“. Това е във Вегас.

— Знам.

— Изненадан ли си?

— Сега — не. Дори ми харесва.

Самолетът пропадна във въртопа на още една въздушна яма и се разтресе. Тя се ухили:

— Напомняш ми един боксьор, когото познавах някога…

Той се засмя:

— Хайде бе!

— Не-не, той винаги се държеше добре и говореше кротко. Никога не налиташе на хората.

— Биваше ли го на ринга?

— Беше световен шампион в средна категория.

Докато той се смееше, тя не откъсна очи от неговите. Даваше го малко намахано, но все пак беше приятно. Той загледа леда в чашата си. Когато отново вдигна очи, тя му се подсмиваше безмълвно:

— Тъкмо се канех да кажа, че беше и срамежлив.

Кати Лоуган притежаваше част от една къща на брега северно от Сан Диего, студио с таванче за спане, камина и прозорец, на покрива. Звучеше красиво. Той живееше извън Ню Йорк, в апартамент с градина, и прекарваше повечето си време в мотелски стаи из Вашингтон и Вирджиния. Когато му се случеше да отиде до Западното крайбрежие, то беше кажи-речи все в Пало Алто. Два пъти беше ходил в Санта Барбара. За щастие Кати летеше на изток всяка втора седмица. Щом успяваше да се върне вкъщи след седем дена, за да полее цветята си, графикът не й създаваше проблеми.

Вярваше го. Тя беше коренячка калифорнийка, изпълнена с такъв един пламенен оптимизъм. Каза, че би се влюбила в „Американски графити“, ако бе заснет пет години по-рано. Беше израснала на брега.

— Не бях точно от ранните хипита, но бях нещо като „полуосвободена“. Хойках така доста дълго, чак до Вегас за откриванията на Синатра, известно време бях момичето на шампиона. Беше забавно. — По-силно завихряне, трополене по дъното на самолета. — Бих изтрила от паметта си всичките години, през които Никсън беше на власт. Не знам защо, но целият ми живот просто излезе скапан.

— Един таксиметров шофьор в Сейнт Луис ми каза, че Коледа е винаги ад за него. Тъкмо след като се бухна в един пикап.

Тя погледна лепенката на челото му. Когато Стефани беше дете, спомни си той, те с Карън наричаха превръзките за нейните драскотини „бойни панделки“. Кати Лоуган усети как за миг той се потопи в себе си.

— Тази година се глася да посетя едни приятели — каза тя. — Довечера ще запаля лампите и ще зяпам телевизия.

— Весела Коледа, Кати.

— Ще се постарая. И на теб също.

Другото момиче трябваше да зареди напитки за пътниците от горния салон, тъй че Лийланд направи път и погледна надолу към снега, отвяван от назъбените върхари на планините. Човешко същество не би оцеляло там долу, а тук те си се носеха високо-високо с вечеря в тумбаците, питие в ръка и най-силният шум беше шумът от разговорите им.

Книжките по география от детството на Лийланд му бяха втълпили, че Скалистите планини са най-непристъпното природно чудо на Америка. Цените леко се повишават на запад от Скалистите планини, се казваше в рекламите. Кати Лоуган бе израснала на брега. Лийланд си спомни как пишеше на Карън по време на войната за света, който ще дойде след нея. В действителност тогава никой не би могъл да си го представи. И, както калифорнийката Лоуган бе казала току-що, ето го сега на „ти“ с този свят, любувайки се на начина, по който тя се изразяваше, също като таксиметровия шофьор сред снега на Сейнт Луис. В много отношения това си беше все пак Красивата Америка, каквато винаги е била. Робърт Фрост го бе обяснил с думите, че ние сме станали притежание на тази земя — хора като таксиметровия шофьор и Кати Лоуган имаха нещо общо: те бяха отворени към себе си, свободни, не малки хорица, а това беше най-хубавото от американския национален характер.