Родърик Торп - Умирай трудно

— Стой си на мястото! — извика на шофьора. — Весела Коледа!

— И на тебе. Благодаря за помощта. Приятен път!

На Лийланд му беше съвестно, че го изоставя. Вътре той показа картата на ченгето, пак чернокож. В пластмасовата карта бяха втъкани в кодиран ред нишки от редки метали, които заискриха на светлините на летището.

— О, да-да, знам те. — Ченгето, чието име беше Т. Е. ДЖОНСЪН, погледна през рамото на Лийланд. — Какъв е проблемът?

Лийланд обясни, че е бил в таксито по време на произшествието и че другият шофьор просто обезумял. Полицаят Джонсън огледа Лийланд с присвити очи.

— Размаха ли си патлака пред него?

— Само му казах, че имам — излъга Лийланд.

Онзи се усмихна и хвърли поглед към таксито.

— Добре звучи. И братлето ще потвърди, а? Я не ми хвърляй прах в очите!

Лийланд се ухили:

— Честна полицейска! Бих ти козирувал, ама пак ще ми текне кръв.

— Ти по-добре се погрижи за себе си. Върви! Другото е наша работа. Приятни празници!

— И на теб. — Лийланд продължи да стиска в ръка картата, за да я покаже и на полицая при детектора за метал. Отново попи челото си — вече имаше четири големи петна по носната кърпа. Бе се погледнал в едно огледало във витрината на някакъв магазин за подаръци. Истински прорез си беше, но не беше дълбок и едва ли имаше сантиметър и половина на дължина. Нещо все още го безпокоеше. Полицаят при детектора беше пак чернокож: Р. А. ЛОПЕС. Баща испанец и майка негърка? Комбинацията беше по-обичайна за Лос Анджелис и за миг Лийланд се зачуди замаяно дали пък не е попаднал в някакъв огледален свят.

— За кой полет сте?

— 905-и, до Лос Анджелис. В първа класа — правя си коледен подарък.

— Ами то ще е адски полет за онзи, който опита контрабанда. Има двама от бреговия патрул, дето пътуват в трета класа чак до Сан Диего, и някакъв шеф от федералната военна полиция с вас отпред. Ще ви оставя сам да се досетите кой е.

— Не е важно, по-добре му дайте да разбере кой съм аз.

Полицаят Лопес тихо се засмя:

— Ще се обадя на следващия пост. Какво е станало, да не сте се подхлъзнали на леда?

— Дребна работа. Нищо сериозно.

— Е, приятен полет. Да видим за колко време ще разпознаете полицейския шеф.

— Благодаря. Обичам главоблъсканиците.

Часовникът в салона показваше 16:04 ч. и пътниците още се точеха към централния изход. Лийланд попита служителя има ли време за междуградски разговор.

— А, ще поседите известно време, сър. Отложиха полетите с половин час, докато опитваха да домъкнат снегорини от Сейнт Луис. Тези тук не струват. Затваряме в осем.

— Няма начин да не тръгнем, нали?

— Не — потвърди служителят, сякаш отговаряше на бавноразвиващ се.

Само за миг телефонистката записа кредитната му карта и набра номера, а след още миг той вече говореше от кабината със секретарката на дъщеря си.

— О, мистър Лийланд, тя още не се е прибрала от обяд. Вие сте със същия полет, нали?

Беше забравил за разликата във времето.

— Да, но мисля, че ще позакъснеем. Тук е виелица. Но не за това се обаждам. — Не знаеше дали да продължи. — Имах малко произшествие извън летището. Не съм ранен, но веждата ми е цепната.

— О, горкичкият! Как се чувствате?

— Е, малко поразтреперан, но съм добре. Не исках Стефани… мисис Джинаро… да се разстройва, като ме види.

— Ще й кажа. Не се тревожете за нищо.

Някой почука на вратата на кабината: съпровождащата полета, жена на трийсет и пет, с ярко изрусена коса, навита в стил от епохата „Кенеди“. КАТИ ЛОУГАН , според името на картата й. Когато той й обърна внимание, тя се усмихна ослепително, твърде по младежки, и му кимна. Лийланд каза довиждане на секретарката, като внимаваше да не затвори, преди тя да му е пожелала приятен полет, и отвори вратата. Кати Лоуган говореше с професионално бодър тон:

— Мистър Лийланд? Готов ли сте вече? Всички чакаме вас.

Четирийсет и пет минути самолетът се добира до пистата. Лийланд трябваше да си седи на мястото, но Кати Лоуган му надонесе навлажнен и сух лигнин, огледалцето си, лепенка и накрая — два аспирина. След като бе изкопчила от него, че се кани да посети дъщеря си, едва доловима топлина започна да се промъква в държанието й, а това показваше, че и самата тя не е лош детектив. Той не носеше халка, а един мъж не пътува без жена си да прекара Коледа с дъщеря си, стига да има жена. Но още много усилия й трябваха, за да разбере кой е той и дори дали е казал истината за себе си. Тя очевидно беше самотна, чувстваше, че остарява, и беше малко уплашена. Познато му бе това чувство, а фактът, че тя мило изрече името си буква по буква, само го накара да я хареса още повече.