Петко Тодоров - Овчари

През белоснежни облаци денят процеждаше зари и в бистра утрина се проясняха рудините, които като вълни приливат нататък, чак до бреговете на Тунджа. Под стръмния рид из пътя заскрибуцаха колата на подранил селяк. Зад рида се обадиха хлопатари на стада и татък откъм село, а след малко отвиха и брегове мъглива покривка, която се смъкна и повлече надолу по долът. И ей сякаш се запали небото от едната страна, далечни вършини пламват. Над тях бавно се надигна слънцето и в лека позлата обля крайбрежния рид, дето се възйема чевръсто стадото. Късайки отсам-оттатък росната трева, овцете се спреварят нагоре, а след тях, повдигнал по-висока от себе гега, бърза и овчаря да го не превари овчарката отвъд.

— Тръч! — тупна той гега до овцата, лакомо задърпала влажни стъркове отстрана. Тя се затири нагоре и звънчето й припряно зазвънтя да я чакат другите, що бяха превалили край шипките зад ридът.

Овчаря се изстъпи на върхът. Под него — преляла брегове — мъкне плавакът си Тунджа и като змия в дупката си се вие и губи надолу край надвесения върбалак. Отвъд полето още тъне в призорна мъгла, из нея тук-таме се мяркат върхове на купи сено и тополата, щръкнала на брега. Самотен като топола се бе изправил отсам овчаря. Вятъра мята и развява късата му абичка; вперило в него очи, кучето сякаш го чака да му каже какво търси. Той рее поглед в дрезгавината и нехай.

— Няма я — изви най-подир глава. — Къде току се мае тези дни. Хем снощи се прехвърли чак там на ракитака, всред Тунджа, да й извика по-отблизо дано го чуе. Тя може пак да го е чула и да не е рачила да дойде; отвъдянки са големливи. Рекла е, ще си поиграй с него, подире да има да се хвали на другарки и те да се смеят на умът му… Да не е този вир под ракитака, той ще прегази и пак би минал отвъд бари веднъж. А вирът е дълбок, не току-тъй го зоват синия вир, и въртоп има…

Слънцето хвана бързо да се възйема по небото. То надзърта и през ридът и той вече прибира сянка от дола. Тунджа мята бранове въз бродът, раздрана от камъни и ракитак, хвърля се във вирът и оттам повлича пак водите си надолу. На овцете е леко — съблекли вълнясти руна, надварят се една по друга, където има по-крехка трева.

— Пък де на друго място ще напои овцете си! Ще не ще, на пладня тя пак ще завърне насам — и той ще запладнува под дивечката и ще я чака… Повлече мълчаливо гега овчаря, наведе глава и погледа му го поведе из цветята. — И синчец — колко много теменужки разцъфтели! — Но изведнъж се стъписа.

— Ягода, пляскуница! — извика с глас овчаря и очите му светнаха. Тук имало ягоди, пък той да не знае — толкози дена се щура тъдява! И той се наведе и задебна из ягодовите шуми. Насам-нататък една вирнала главица разсмяна, други се склонили под шума, сякаш си шепнат нещо — той всички ще намери! Докато откъсне една, друга ей оттатък… не сети кога зави цяла китка в ръка. Изправи се, па вдигна китката. Сякаш във всяка ягодка се руменей лицето на овчарката: и тя също тъй му кима усмихната, също тъй свежда очи и го поглежда дяволито. А може и думите й да са тъй благи. Може — той никога не я е чувал!…

— Отвъд дали има ягоди? — И да има, там е ниско, мрътвина: те най-рано зреят по припеците. Чакай! — просветна нещо в паметта му. Той ще й покаже китката и ако му я поиска, ще я прехвърли. — Тц! Не — едно пачниче от лозина ще изплете, ще го напълни с ягоди и кога слезе на бродът, ще й го прехвърли по реката…

— Нататък има дрянови пръчки, а лозина надолу край върбалака колкото искаш!… — Той скокна по ридът, извади ножче и се погна да реже жилавите дряновини.

Кога по морави заклатиха глави конете и под пладнешкия зной глъхнаха дори скакалци околовръст, овчарката подкара овце към брода. От зарана тя търси сгода да се откъсне от другарки и едвам сега можа. Те слязоха надолу по лъките, а тя се одума: не иска уж овцете й да си скубят вълната по глогинките нататък и се отдели сама.

Отпуснали дълги вратове, овцете се бутат една друга на водопой; кучето въз една страна ту протегне предни крака и се прозей, ту пък навири опашка да се брани от мухи. — Той вчера беше запладнувал под дивечката — облегна рамо връх тополата тя и лека ведрина я полъхна от долината. Извлякла целия си плавак, Тунджа, сякаш морна вече, спада и напречните камъни по бродът тук-таме се показват над водите. Между камъните струят светливи потоци и бистрят гладката повърхност на вира. Като стена отвъд се изправя ридът, по който са разперили храсти няколко шипки — зад тях жива душа се не мярка.