Карл Май - В Судан

Онова, което нарекох чувство за ориентация, се запази поне през първия ден. Ние не вървяхме през блатист ландшафт, както се бяхме опасявали, а през една гора, която като че беше без край. Дърветата растяха дотолкова далеч едно от друго, че земята беше горе-долу суха, и все пак достатъчно нагъсто, та короните да ни дават благодатна сянка.

На минаване край една голяма локва ми се удаде да застрелям няколко от намиращите се там разни птици, които можехме да изпечем за вечеря. Когато слънцето наближи края на небосклона, гората свърши и ние излязохме на една напълно изсъхнала степ, по която продължихме да странстваме в същата посока. В тази богата на реки област тя не можеше да е голяма и, наистина, когато слънцето изпрати последните си лъчи по небето, право пред нас се появиха очертанията на втора гора.

Бяхме уморени, но не спряхме в окрайнината й, защото там огънят ни щеше да се вижда отдалеч в степта, а навлязохме въпреки мрака дълбоко в гъсталака и едва след съответното време спряхме за жадуваната почивка. Сухи дърва имаше достатъчно. Скоро огънят загоря и ние усърдно се заехме със скубането и изкормването на ловната си плячка. Печеното излезе сполучливо досущ в съответствие с нашата не особено разточително устроена кухня. Пък и май беше попреминало години, ала тъй като бяхме огладнели, изконсумирахме го за младо и си легнахме сетне да спим, но не спяхме тримата едновременно. Един трябваше да пази, за да събуди след два часа следващия. Това даваше като цяло шест часа — колкото бяхме определили за почивка.

След изтичането им дадохме остатъка от „поладичките“, които всъщност бяха ибиси, и се отправихме после отново на път точно когато денят започна да се сипва. Той не беше за нас толкова щастлив, както предният. Вървяхме през блатисти местности. Трябваше да бъдем много предпазливи и често да се отклоняваме от посоката, за да заобикаляме опасни места. Тук като че всякакъв живот беше измрял. Него много вероятно си го имаше, само че бягаше от нас, и ето как стана, че вечерта се спусна, без да сме мернали някое годно за лов животно. По тая причина трябваше да си легнем „ненахранени“, което изтръгна от изгладнелия Селим няколко много тежки въздишки. Когато го уверих, че утре сигурно ще имаме късмет, той заспа успокоен.

Бях изказал тая сентенция с най-крепка вяра, ала за съжаление не успях да сдържа обещанието си. И в следващия предиобед имаше само блато и пак блато. За безвредни или ядливи плодове не можеше и дума да става, а от някакъв дивеч и опашка не се мяркаше, както обикновено се изразяват ловците. Ако вчера бе къркорил само стомахът на Селим, то днес започна самият той да мърмори и се вайка, и то по такъв начин, че ти идеше час по-скоро да сложиш край на това незаситено състояние.

Де да бях оставил непрокопсаника само да си мърмори, това щеше да ни спести много беди! Но той обичаше здравата да си похапва, гладът му причиняваше болка и аз се съжалих над него. Беше вече обяд, а според моите предположения трябваше да достигнем Фогуда още преди вечерта. Казах му го, ала резултатът беше само думата: глад, глад и глад! Бен Нил също изглеждаше изтощен. И той не беше ял от вчера заран, а странстването ни из мочурищата беше много напрегнато. Не казваше нищо, но сигурно също колкото Селим копнееше за необходимата подкрепа. Какво бихме могли да направим, тук посред девствената гора, където сигурно имаше достатъчно животни, ала не се появяваше ни едно? Като отговор на този ням въпрос отляво се донесе до нас крясък: „Карнук, карнук, карнук!“ Беше помощта.

— Скоро ще имате ядене! — казах аз.

— Какво и откъде? — попита Селим.

— Оттам — отвърнах, посочвайки в споменатото направление. — Не чухте ли птичия крясък? Това е карнук, а където има един карнук, там има и други птици. Елате с мен, но възможно по-тихо!

Карнукът е венценосен жерав. Неговият вик звучи като „карнук, карнук-нук-нук“, откъдето и неговото арабско наименование. Предполагах, че там, където се намираше, трябваше да има вода и по тая причина допусках наличието и на други блатни или водни птици. Та отбихме се значи наляво и се запромъквахме сред дърветата, докато помежду им се показа един гъст храст ошер. Измушихме се от него и се озовахме на открито. Гората остана зад нас. От лявата ни страна тя образуваше прав ъгъл. Окрайнината, при която стояхме, се простираше от юг на север. Другото рамо на ъгъла се насочваше на изток. Вдясно, приблизително на сто крачки от нас, имаше блато, чийто обрасъл с тръстика бряг стигаше близо до гората. Оттам беше прозвучал крясъкът и натам се отправих аз, снемайки карабината от рамото.