Карл Май - В Судан

— Звучи действително примамливо, но нещата все пак трябва да се обмислят. Там при брода врагът ще бъде обграден от нас, блатото и водата, така че няма да може да се отклони на никоя страна и ще намери спасението си единствено като се предаде. Тук обаче ще има пред себе си вас, зад себе си езерото и от двете страни свободна земя. Той следователно ще може да се измъкне даже да ви се удаде да го разбиете. Твоят стремеж трябва да се нагласи преди всичко според това, самият Ибн Асл да получиш в ръцете си. Но аз бих желал да…

— Не си давай труда! — прекъсна ме той. — Ти си силен, храбър и хитър, само че не си офицер. Твоят куршум никога не пропуща нишана, ала от бойно изкуство не разбираш нищо, в това на няколко пъти се убедих. Моят план е добър и изпълним. Разрешението, да се биеш заедно с нас, ще го имаш, но при предпоставката, че ще умееш да се подчиняваш!

Беше изречено рязко и студено с тона на началник. Колко често бях поправял грешките на хората му, та даже и неговите собствени, а сега той претендираше неколкократно да се е убеждавал, че не съм разбирал нищо от военно изкуство! Вярно е, не съм пълководец, но да заловя Ибн Асл, смятам, притежавах и аз умение колкото него. Последните му думи бяха направо груби. Ето защо се изправих и казах спокойно:

— Няма човек, комуто съм длъжен да се подчинявам, и вероятно и никога няма да има. Аллах да те пази!

Извърнах се и напуснах колибата, в която се бе провело това странно съвещание. Вън стоеше Бен Нил. Той ме погледна загрижено в лицето.

— Хамдулиллах, минало е по-добре, отколкото си мислех! Аз предполагах, че ще излезеш страшно разлютен. Твоят безкахърен лик обаче ми казва, че те все пак не са били толкоз гламави да ти противоречат.

— Откъде знаеш, че са го възнамерявали?

— От втория преводач. Той ми каза, Рейс Ефендина заплашвал по време на нашето отсъствие да предостави Вагунда на съдбата й, в случай че не заповядва сам тук.

— И ти помисли, че заради това ще направя разлютена физиономия?

— Ами да! Една такава неблагодарност все пак трябва да те разгневи!

— Тя, наистина, ме наскърби, но не и разгневи.

— Наскърби? Значи в крайна сметка са го сторили?

— Да. Отхвърлиха съвета ми, но пък бяха дотолкова милостиви да ми разрешат да се бия редом с тях, при условие обаче че се покорявам.

— Покоряваш? Ти? — слиса се той. — Ефенди, остани тук, докато се върна. Аз трябва да вляза вътре и да им кажа какво представляват те пред теб!

Бен Нил поиска да тръгне, ала аз го задържах за ръката.

— Остани! Ти няма да промениш нещата. Те няма да те чуят, след като не се вслушаха в мен. Само събитията ще ги приучат на друг акъл.

— Ама какво се каниш да правиш? — попита младежът разгорещено. — Да допуснеш всичко ей така спокойно и да застанеш редом с другите като обикновен асакери, да се приравниш с тия негри?

— О, не. Иди в твоята колиба, вземи си нещата и ела после при моята!

Той бързо се отдалечи. Аз се отправих към определената за мен и Рейс Ефендина колиба да си взема имуществото. Бен Нил скоро дойде. Ние напуснахме селото и се смъкнахме по хълма, за да си легнем да спим на отвъдната страна на езерото в покрайнината на гората.

Бен Нил не каза нито дума, защото имаше чувство за такт. Той се беше учудил на моето спокойно лице. И аз наистина бях спокоен, но това спокойствие беше принудително. Не се ядосвах и не се измъчвах. Беше ми причинено само едно голямо огорчение и все пак тази нощ не можах да спя. Безпокойството по съдбата на тези, който виждах да се втурват към опасността, не ми даваше мира. Умувах, умувах как да им помогна и накрая стигнах до една идея, която не ми докара съня, наистина, но поне ми върна вътрешното спокойствие. Срещу нея действително имаше някой съмнения, ала след едно зряло размишление, дойдох — точно когато денят настъпваше — до убеждението, че не мога да сторя нищо по-добро, освен да остана верен на този замисъл. Тогава Бен Нил се събуди от своя сън, който също беше неспокоен. Умихме се на езерото и след като се бяхме избърсали, той ме попита:

— Сега какво, ефенди? Пак в селото ли ще се качим?

— Не. Ще се отправим към Фогуда.

— Към Фогуда? Това е селото на гохките, за което преводачът вчера спомена, когато ни обрисуваше околността. Какви ще ги чиним там?

— Ще доведем помощ за Вагунда.

— Значи не искаш да предоставиш тези неблагодарници на съдбата им?

— Не. Знам, че сами ще си навлекат бедата, ако не им помогна, и понеже отблъскват помощта ми, трябва да ги принудя да я приемат.