Карл Май - В Судан

— Те не са достойни за това, ефенди! И помисли за опасностите по пътя, който имаме да изминем!

— Защо това предупреждение? Известно ми е, че не се страхуваш.

— От угриженост по теб, не по мен. С теб аз ще ида до края на света, но мой дълг е да те предупредя. Водачът каза, че Фогуда била отдалечена оттук на три пълни дни път. Имай предвид, че ние нямаме ездитни животни и трябва да вървим през вековни гори и тресавища, които не познаваме.

— Преводачът ни указа посоката и описа накратко пътя. Това ми е достатъчно.

— Ти искаш да призовеш жителите на Фогуда да тръгнат с нас насам?

— Да. Фогуда е разположена странично от пътя, по който ще дойде Ибн Асл. Ние ще залегнем с гохките от Фогуда в засада, пропускаме го да мине и го последваме. Тук ще се съсредоточим зад него и ще го връхлетим, когато нападне селото.

— И тоя план се каниш да разясниш на хората от Фогуда? Ами нали и ти също толкова малко като мен познаваш езика им. А пък преводач с нас няма да имаме.

— Разчитам на доброто си щастие. Може би сред тях има някой, който разбира малко арабски, а ако няма, надявам се, да се оправя с езика на знаците и няколко известни ми думи.

— И ти вярваш, че фогудските воини ще ни придружат дотук?

— Убеден съм, тъй като принадлежат към едно и също племе с жителите на Вагунда.

— Е, добре! Ти винаги имаш най-добрите идеи, така че и сегашната сигурно ще е правилна. Хайде да потегляме, защото ще трябва в продължение на три дни здравата да бием крак. Но от какво ще живеем по пътя?

— От плодовете, които ще намираме, и от онова, което ще застреляме. Впрочем вчера ние ядохме толкова много, че аз за днес и утре навярно от нищо няма да се нуждая.

Напуснахме езерото и закрачихме в посоката, от която вчера бяхме дошли, без и един поглед да отправим нагоре към селото, където, изглежда, всичко живо още спеше. Бяхме вървели десетина минути и тъкмо прекосявахме един рехав храсталак, когато чух зад нас някакво пъхтене, подобно това на някое куче, което е изгубило господаря си и уплашено търси дирите му. Обърнах се и взех карабината готова за стрелба. Бяхме преследвани, ала нямаше, както скоро видях, от какво да се страхуваме, защото нашият преследвач не беше някой друг, а длъгнестият Селим, който бързаше подире ни с исполински крачки, та чак дългата му одежда се ветрееше зад него.

— Стой, ефенди, стой! — викна, като ме съгледа. — Накъде се каните да вървите?

— Първо кажи накъде самият ти си се запътил!

— Накъдето и вие! — отговори той, като спря, кашляйки, при нас.

— Остани си тук, в името на Аллах. Не се нуждаем от теб?

— Не? От мен, най-храбрият герой?

— От теб, носителят на нещастия! Колчем съм те вземал със себе си, все си ми докарвал беля.

— Аллах, Аллах! Ама не говори така, ефенди! Всичките ми стъпки са следвани от благополучие и благословия. Защо не искате да останете? Защо снощи напуснахте селото?

— Защото намерих неблагодарност.

— Чух го и асакерите съжаляват, защото те обичат. Те се надяват днес да се върнеш. Аз се надигнах рано-рано от постелята, за да те подиря, защото съм твой естествен закрилник и защитник. Взех си ножа и пушката, та да напусна селото. Таман стъпих на открито и ви видях. Викнах, ама вие не можахте да чуете, и тогава хукнах подире ви.

— За да се върнеш веднага пак!

— Не, ефенди. Идвам с вас.

— Аз пък ти заповядвам да се върнеш при Рейс Ефендина! Ние отиваме срещу опасности и ти не си ни нужен.

— Така само ти си мислиш. И ако действително ме пропъдиш, ще тичам отдалеч след вас!

Тогава Бен Нил застана на страната на Селим и помоли за него. Какво да правя? Верен беше старият вагабонтин, ала навсякъде носеше кутсуз и само кутсуз. Трябваше ли да споря безполезно тук с него? Знаех, че така или иначе, ще тръгне след нас. Ето защо реших, наистина, крайно неохотно:

— Е добре, тръгвай тогава с нас! Знам, че ще ни донесеш нещастие, ама ще направя още един опит с теб, стига да обещаеш да съблюдаваш точно разпорежданията ми.

— Всичките, всичките, ефенди! — врече се оня, като тури ръка на сърцето си. — Поискай от мен каквото щеш и аз ще го сторя. Само не искай да те напусна.

Тримата продължихме пътя си, който водеше най-напред до брода. Селим не изоставяше от нас, тъй като имаше най-дълги крака, но скоро започна да се оплаква от силни болки в тялото и под лъжичката. След онова, което бе успял да извърши в яденето, неразположението му беше лесно обяснимо.

Вчера бяхме яздили през брода, днес трябваше да го прегазим, при което водата ни стигаше до гърдите. Сега се отклонихме от линията, по която се очакваше Ибн Асл, малко на юг. Аз се ръководех по-малко по даденото ми от преводача описание на пътя, отколкото по моя компас, на който предпочитах да разчитам. Пък и чувството за ориентация на един опитен пътешественик е винаги по-добър водач от думата на един млад негър, на който е трудно да не обърка близките понятия. Аз знаех в каква посока се намира Фогуда и ако спазвах направлението, трябваше да достигна целта.