Петко Тодоров - Епилог

Цялата трапеза дреме неразтребена в полумрака. Звънливия ромон на чашите и препирнята на вилици и ножове е заглъхнала вече из пруста. Столовете — обърнали гръб един на друг. Старата брашовска бъклица, изправена насред масата без запушалка, е празна. Надлъж по стените са се привели полиците под изправени върху тях тарели и сахани, до които не дойде ред тази вечер.

Тихо. Но ето през отворения прозорец лунните зари надникнаха — и тарели, и зарфове, и филджани се спогледаха сред трохите и останките на трапезата. Кътани толкози години из горници и килери, те пак се показваха на весел сватбен пир. И в лунната светлина кимнат, подсмихнат се, също както мълчаливо са се споглеждали и подсмихвали сватбарите тази вечер, кога заобиколиха трапезата да седнат. — Какво ще сторят! Обичай стар като стар човек: не можеш да му прекършиш волята, тряба да вървиш по него…

Днес стара стопанка дъщеря женеше. И искала е да изкара сватба, както е видяла и помни от време. Че кой знай дали ще доживей и син под венчило да заведе! Пък и да доживей, сега младите немарят. Ей зет й — ни сватове е провождал, нито кръстници подири, та не можаха да го накарат поне баща и майка на сватба да доведе. Може и син й да се не смисли за нея. Тя едвам го извика за сватбата и утре бърза пак да си върви… Но днес нейната се слуша — поред всичко ще върви. — На момина мама, и на тъщина чест най-първо място на горния край подобава: от едната й страна младоженците, от другата кръстник и кръстница да седнат. Тя да командари всичко наоколо и гостите да кани.

Макар че не ще да е чакал твърде кръстникът да го канят: три шишета стоят пред него празни и чашата му до дъно изсушена. Може той и за кръстницата да се е погрижвал — то така и тряба. Но пред нея цяла недоизпита чаша още…

Затова кръстникът си е вдигал още повече своята и ще е наблягал недоволно:

— Тъй е то. Като не знаят младите веселба какво е, по тях и старите ще забравят вече да пият. Мен защо ме е яд. Ей и младия кумец! — е кимвал той към булчиния брат на другия край на трапезата. — Сестра му ще женим, пък него не можем да накараме да си дойде. Имал си работа! Кога ще калесаш някого от старите на сватба, та няма всичко да остави, с тебе да дойде. И вдигали сме сватби — по цяла неделя! Ама де онуй време! Де кумеца най-напред и чорбаджиите? Да гръмнат онези тъпани, да тръгне с варакосани овни раята: от сутрин до вечер софрата да се не вдига…

— Мина се онуй време, отидоха си с него и ония хора — додавала е стопанката — Сега и моми, и момци се гледат само, страх ги е всички да посегнат да се женят… — И като се е била надвесила над тарела си, вдигнала е очи изпод чело към младоженика, може би да се увери още един път, че е намерила вече зет и най-голямата си грижа е отбила.

Нехаят младоженците за старо време. — Какво тряба повече на булката. Тарели и нож, и вилици стоят непобутнати, както са ги сложили: тя не ще да е яла дори. Като е седнала веднъж до мъжът си, навела увенчано чело и не е помръдвала. Ако някога е подигвала очи, то само скришом ще да е погледвала младоженика, който веднъж, като я придоби, изви глава, та й нея задърби. Тя му се не сърди за това. Под сянката на мъжа тъй блажено се седи. И драго й е, че той вече взема преднина като същински мъж — смей се, приказва — и толкози много яде!…

Наистина колко хляб е разтрошил, как е изкапал бялата бохча, пък от ябълки, орехови черупки — цели купища наокол. А чашата са вино, изправена пред тарелите, право на другия край другарите му гледа. Той само на тях цяла вечер ще да е кимал:

— Както си е тръгнало от памтивека, тъй и ще си върви. Ний ли ще отбием света от пътя му! Каквото щеш прави, най-подир пак ще ти тътрузнат хомотя. Ами прибери се по с време — и да си се успокоиш, и наред с хората в света да влезеш. — Хай наздраве, напълнете всички чашите си и пийте наздраве. Един от нас тук ще забий кол, други — таме, — всеки, дето късмет му излезе… — И вдига той пълна чаша, но колкото повече пие, толкова по се разгаря жаждата. В овлажнелия му поглед замъждука светлика на потайна желба и той мята взор към другари, които го изпращат с подсмив на уста:

— Ще разбереш, ще разбереш — млади години се не стигат…

На едина от тях под дългите, възчесани на страна коси, лъщи вече плешив лоб, но той още се не вдава. Докато сили държат и сърце бие, много ще има да зяпат подире му тези, дето са ги наредили сега пред него, само да го подмамват Лапва ли се той в някоя! — да се зароби, още всичко неопитал…