Петко Тодоров - Дядо Матея

— Господарите отишли на градината да си правят празника, слугините пък по вратата на улицата: кой де намери, утолява душа… — си мисли дядо Матея и отплесва поглед нататък. По цялата улица само слугини и вестови. — И приказват, и се смеят… отде вземат всички толкова приказки!… Какво ли е пък там в градината. От една врата изскочи млада жена, дръпна черна пола и бързо-бързо закрачи надолу. Кой знае, тя тряба да се е бавила с нещо из къщи, свършила е и се препира да свари поне накрай от празника в градината. Отби край стоварената таме през празното място грамада тухли и се затули.

Слънцето е на залез, покривите и къщята потъват в сянка, татък по боровата гора и семинарията проблясват сетните лучи. Небото — то като че все повече се разширява над Витоша; над Лозенските планини почва да се избистря една дълга бледозеленикава ивица. През улицата издрънка закрита кола, спря пред първата купчина слугини, коларят подаде на някоя от тях два хляба и отмина към по-долните врати. След хлебаря, прегърбен под кобилица, дрипав дебърчанин се изстъпи сред улицата и изви сладкопойно: „Кисело млеко-о!“ Протегнатият подпев на дебърчанина като да подава знак на слугините и вестовите: едни с хляб, други с паничка мляко в ръце се разпиляват. В улицата стана съвсем тихо. Ни човек да се мерне вече, ни да проскърцат отблизо врата. Сякаш, спомня си старият разсилен, да е във Воден — неделен ден преди отпуск на черкова… или кога мъртвец изнесат от махалата, отидат всички да го ровят, наоколо стихне, та до вечерта и децата не смеят да се покажат на пътя… Дядо Матея се изви насам-нататък, търси да се загледа в нещо… Наведе глава над полинялата си градинка: иска да помирише листата на андришето — тъй тучни и миризливи на лято, те сега са сухи като книга — и той едва-едва догажда слабия им мирис. — Вечерта повява със своята пролетна тъга вече; невидено някъде отвисоко се ронят в превара гласовете на диви патици… Колко хубаво е това теменужено небо, тези гласове на дивите патици, що като блага вест се сипят от него! И нещо мило, отдавна забравено гали и повдига разсилния: ама де, какво беше? Той събира вежди, напряга ума си, но и споменът не може да припомни… А капките в тръбите на парното отопление все тъй сиротно се окапват: зън-кап, кап-зън… и нему му е тъй криво, до прозореца самичък. Пък и сякаш чака все още нещо тук и не му се става…

По едно време, както се е окумил пред градинката си, старият разсилен пак вдигна глава — някакъв тъмен шум се подигна откъм градината и като че почна да се мотае сам в себе си. Тук дръннаха джамове, таме на балкона се отвориха врати: слугините разтребват вече за господарите си. Не мина много, и шумът от градината сякаш се разля и понесе насам. Пред грамадата тухли отдолу се показа едра госпожа, загърната в черната си дреха, с вирната глава и закрачи насам. — Що е стан изправила, що рамена! — отваря очи дядо Матея и се навежда през саксиите. И върви — гърдите й сякаш преливат от радост… По нея две госпожици се спреварят. Те пък, да изглеждат по-кръшни, излезли на разход по летни дрехи, та сега стиснали омбрелки, бързат да се прибират. Отделиха се от срещния тротоар и тъкмо да минат отсам, напет офицер им пресече пътя. Госпожиците се изкикотиха, сабята на офицера издрънча по дяланите камъни и той важно закрачи напред. — Старият разсилен като че нещо го подема от мястото му, гледа надолу: вече цялата улица зашумяла, чернее се от свят. Тук мъж и жена се хванали подръка, вървят — не вървят, а подскачат радостни! Там майка и баща водили дъщеря на разход, мирно и чинно си я пак прибират в къщи. След тях чевръст старец — не можа да търпи да върви отподире им — ето изобиколи ги, излезе напред и бързо закрачи, като че и той подмладен от пролетта. Ето — хо-о-о, цял ред млади затвориха улицата — въртят бастуни, смеят се и викат… Мигом светлата ивица на електрическите лампи блесна пред къщите — светлината, шумът и радостта на празника се пренесе тук…

Лицето на дяда Матея вече свети цяло, също тъй както в детински години на Великден. Случвало се е да го оставят да варди къщата или да е болен, не може да отиде да срещне Възкресение Христово на черкова. Стои самичък, стяга му се душата и не знае какво да прави. Най-подир тракнат с вратата баща му и майка му, донесат светия нур, по-скоро той си запали от тях свещта и като заблестят на всички свещите из къщи… майка му ще се избърне към него и ще додаде!

— Ето и за тебе радостта на Възкресението…

Старият разсилен се изправя на изтръпналите си крака, хваща се за колена и бавно се спуща в полумрака да затвори прозорците в стаите на началниците.