Уилбър Смит - Мусон

— Хайде, момче! — Хал тръгна пред Том през процепа, после се отпусна на четири крака, за да влезе в тъмната паст на тунела. Том му подаде фенера и го последва. Шумът от бурята заглъхна зад тях и тунелът неочаквано се превърна в пещера. Хал се изправи и главата му почти опря тавана.

Том застана до него и примигна в жълтеникавата светлина на фенера. Видя се в гробница, която миришеше на прах и древност, а сам той бе обхванат от религиозно благоговение, което спря дъха му и разтрепери ръцете му.

В противоположния край на пещерата се виждаше естествена каменна площадка. Съсухрена човешка фигура седеше върху нея и гледаше право в него с огромните си и празни очни кухини. Том отстъпи инстинктивно назад и преглътна риданието, което се надигна в гърлото му.

— Спокойно, момче! — промълви Хал и го хвана за ръка. Стъпка по стъпка, той го отведе до седящата фигура. Когато приближиха, несигурният лъч на фенера освети по-добре картината. Главата беше череп.

Том знаеше, че холандците са обезглавили дядо му, но Аболи явно бе закрепил главата на мястото й. Части изсъхнала кожа все още висяха по черепа като сухи парчета кора върху хининово дърво. Дълга тъмна коса висеше отзад, грижливо сресана и подредена.

Том потръпна от усещането, че празните очи на дядо му се взират дълбоко в душата му. Отново се дръпна назад, но Хал здраво стисна ръката му и го смъмри:

— Той беше добър човек. Смел мъж с голямо сърце. Няма причина да се страхуваш от него.

Тялото бе завито в кожа от някакво животно, чиято черна козина бе проядена на места от паразити и приличаше на прокажена. Хал знаеше, че палачът бе насякъл тялото върху ешафода със свирепи удари от брадва. Аболи бе събрал внимателно частите в кожа от току-що заклан бик. На пода пред каменната платформа личаха останки от малък жертвен огън, кръг пепел и няколко обгорели въглена.

— Нека се помолим заедно! — каза тихо Хал и дръпна Том до себе си на каменния под на пещерата.

— Отче наш, който си на небето… — започна Хал, а Том вдигна длани пред очите си и се присъедини към молитвата.

— … да бъде волята Ти, както на земята, така и на небето.

Докато се молеше, Том видя между пръстите си странна колекция предмети, разположени върху каменната платформа и разбра, че това е последна дан от Аболи, оставена тук преди двадесет години, когато е донесъл тялото на дядо му за вечен покой.

Имаше дървен кръст, украсен с раковини и изгладени от водата камъчета, които блещукаха в светлината на фенера. Виждаше се груб макет на кораб с три мачти и надпис „Лейди Едуина“, издълбан върху борда му, както и примитивен лък и дървен нож. Том разбра, че това са символи на основните страни в живота на неговия дядо. Единният и единствен Бог, верният кораб и оръжията на воина. Аболи бе подбрал последните дарове с любов и тънък усет.

Когато привършиха молитвата, малко помълчаха, а после Хал отвори очи и вдигна глава. Тихо заговори към завития в кожа скелет на платформата над себе си:

— Татко, дойдох да те прибера у дома, в Хай Уийлд.

Простря чувала върху камъка и нареди на Том да го държи отворен, после коленичи над бащиното тяло и го взе на ръце. Оказа се неочаквано леко. Сухата биволска кожа пропука и парченца от нея попадаха на пода заедно с кичури косми. След всичкото това време нямаше мирис на тлен. Усетиха единствено плесен и прах.

Плъзна свитото тяло в чувала с краката напред, докато отвън остана само черепът. Погали дългите черни кичури, прошарени тук-там със сребърни нишки. Като видя този жест, Том бе поразен от любовта и уважението в него.

— Ти си го обичал — обади се той.

— Ако го познаваше, и ти щеше да го обичаш — отвърна Хал.

— Знам колко много те обичам аз, така че мога да разбера.

Хал обгърна с ръка раменете на сина си и го притисна силно.

— Моли се Богу, никога да не ти се наложи да изпълняваш подобен печален дълг към мен! — каза той и дръпна краищата на чувала над главата на Френсис Кортни. Завърза го здраво и се изправи.

— Трябва да тръгваме, Том, преди да се е разразила бурята. — Вдигна внимателно чувала и го метна през рамо, после тръгна приведен към изхода.

Аболи ги очакваше отвън и понечи да поеме товара от плещите на Хал, но той поклати глава с думите:

— Аз ще го нося, Аболи, а ти ни води надолу!

Спускането се оказа по-трудно от изкачването. Лесно можеха да загубят пътеката в тъмнината на нощта и воя на вятъра, да паднат в някоя пропаст или да счупят крак по незабелязан предателски сипей, но Аболи ги водеше с безпогрешен усет, докато Том усети как склонът става все по-полегат, почвата под краката му се заглади, а после заскърца пясък.