Уилбър Смит - Мусон

Гай с готовност започна да прави място за Керълайн, но Том се почувства изигран и се опита да привлече вниманието й, като я фиксираше с поглед. Тя, обаче, съсредоточи цялото си внимание върху плочата за писане и не вдигаше поглед.

Най-накрая мастър Уолш забеляза странното поведение на Том и го попита:

— Да не те е пипнала морската болест?

Том бе засегнат и възмутен от подобно предположение.

— Чувствам се отлично, сър.

— Повтори тогава, какво казах току-що! — поиска Уолш.

Том се замисли и почеса брадичката си, като в същото време ритна Дориан под масата. Дориан веднага дойде на помощ:

— Казахте, че тавтологията е…

— Благодаря ти, Дориан — спря го Уолш. — Говорех на брат ти, не на теб. — Хвърли неодобрителен поглед към Том. Винаги се дразнеше, когато надарено с ум момче, не иска да го използва. — Е, сега, след като те отърваха Том, може би ще ни осведомиш за значението на тая дума.

— Тавтологията е ненужно повтаряне на някакво значение, което е било вече изразено по друг начин — отговори Том.

Уолш изглеждаше разочарован. Беше се надявал да разобличи невежеството му и да го унижи пред останалите.

— Ерудицията ти е смайваща — сухо каза той. — Би ли ни дал и някой пример?

Том се замисли и после каза:

— Педантичен педагог? Досаден учител?

Дориан избухна в смях и дори Гай вдигна развеселен поглед. Двете пикли не разбраха и дума, но като забелязаха зачервеното лице на Уолш и победоносната усмивка на Том със скръстени пред гърдите ръце, усетиха, че идолът им е отново победител и доволно закудкудякаха. Единствена Керълайн продължи да драска по плочата си, без да вдигне глава.

Том беше объркан и наранен. Все едно, че нищо не се е случило помежду им. След като победата му над Уолш не можа да я трогне, той опита да привлече вниманието й по други начини. Когато Керълайн беше на палубата, той прибягваше до цялата си сила и новопридобити умения, за да я впечатли. Подражаваше номерата на по-старите, като притичваше с ръце над главата по реята до мястото си или се спускаше от бизанмачтата 33 33 Бизанмачта — кърмова мачта. на един път, като грубото въже подпалваше дланите му, а той тупваше боси крака на палубата близо до мястото, където стои тя. Керълайн се извръщаше, без да го погледне.

Затова пък, към Гай и Дориан бе самото внимание. И дори към мастър Уолш. Музикално безнадеждният Том беше изключен от заниманията им и Керълайн демонстрираше удоволствието си от общуването с Гай. Двамата си шушукаха дори по време на уроците, а Уолш им правеше забележки с половин уста. Том се възмути:

— Не мога да си реша задачата по тригонометрия от тия двамата, дето шушукат непрекъснато.

Уолш се усмихна отмъстително:

— Не забелязвам някакво особено усилване на мисловния ти процес, Томас, дори и в условия на абсолютна тишина.

В този момент Керълайн избухна в звънък смях и се облегна на рамото на Гай, сякаш за да сподели шегата с него. Погледът, който хвърли към Том, беше злобен и подигравателен.

Том, както и Дориан бяха наследили острото зрение на баща си, затова често ги пращаха на мачтата като наблюдатели. Том започна да харесва тези продължителни бдения във високия кош — това бе единственото място в претъпкания кораб, където можеха да останат сами. Дориан умееше да държи устата си затворена и те оставаха часове наред в приятелска тишина, потънали в мисли и блянове.

Докато по-рано мечтите на Том бяха свързани с битки и слава, с непознати земи и морета, слонове, китове и огромни маймуни по планински върхове, които така оживено бе обсъждал с Аболи и Големия Дениъл, сега всичките му мисли се въртяха около Керълайн. Представяше си топлото й тяло, което бе пипал, но не бе виждал, очите й, обърнати към него с обожание и любов, представяше си как правят ония чудесни неща, които бе вършил с Мери и останалите момичета от селото. Само че му се виждаше някак кощунствено да намесва ония момичета в бляновете си за Керълайн.

Представяше си, как я спасява от обгърнатия в пламъци кораб, чиито палуби гъмжат от пирати, как скача с нея през борда и доплува до снежнобелия пясък на коралов остров, където са сам-сами. Сами! Това беше проблемът, с който се сблъскваше при всяка своя мечта. Как да останат сами. „Серафим“ можеше да си плава така, ако ще до края на света, но нямаше начин да останат сами.

Отчаяно се мъчеше да измисли такова място на борда, където биха могли да останат насаме макар за няколко минути, далеч от любопитни очи — при условие, че съумее да я убеди, да отиде с него. Което, трябваше да си признае, не изглеждаше много вероятно.