Уилбър Смит - Мусон

— Само още малко — примоли се тя. — Понякога ми омръзва да се правя на момче.

— Хайде! — заповяда Дориан и я изправи на крака. Отидоха при разбъркания куп дрехи и бързо се облякоха. Малката ветроходка бе изтеглена на брега, но преди да влезе в нея, Ясмини спря и бавно се огледа — взе си сбогом с това чудесно местенце, където макар и за час, двамата бяха така свободни и щастливи.

На върха на най-високото дърво на острова бе кацнала двойка рибари с бели като сняг глави и лъскави черни тела с канелен оттенък. Едната птица отметна глава и издаде скимтящ звук.

— Никога няма да забравя този вик — каза Ясмини. — Това е гласът на тази дива земя.

Хълмовете в отсрещния край на езерото бяха просто очертания, малко по-бледосини от езерото. Дълга колона розови фламинго прелетя над водата. Първата птица се издигна над пласт по-топъл въздух и се спусна отново. Всяка следваща стигнала мястото се издигаше, за да пропадне миг по-късно, точно както и тази преди нея. Гледката бе изумителна — сякаш дълга розова змия се виеше над лазурната водна повърхност.

— Нито пък ще забравя тази красота — прошепна Ясмини. — Бих искала да остана цял живот тук с теб.

— Това е земя на Бога и тук човекът нищо не означава — отвърна Дориан. — Да тръгваме! Не можем да си позволим такива мечти. Желязната хватка на дълга ме държи здраво. Утре трябва да поемем назад към Брега на треската.

— Само още миг, господарю — помоли тя и протегна ръка към един необикновен тъмен облак, който се издигаше от водата на петстотин фута право към чистото африканско небе на около миля от тях. — Какво е това? Сякаш водата гори и пушеците отиват нагоре.

— Това са дребни насекоми — обясни Дориан. — Размножават се на дъното на езерото, после се издигат на повърхността и изпридат ефирни мрежи. С тяхна помощ се понасят по вятъра.

— Чудотворни са пътищата на Аллаха — каза тя с блеснал поглед.

— Хайде — подкани я той отново. — И не забравяй, че пак ставаш Яси, моя роб, и трябва да ми засвидетелстваш смирение и почит.

— Да, господарю. — Тя стори дълбок поклон докоснала с устни прибрани длани и цялото й поведение се промени. Беше завършена актриса и се изправи като слуга, а не принцеса. С момчешки движения избута лодката в езерото и се прехвърли през носа й.

Седяха далеч един от друг. Лодката заобиколи острова и пред очите им се показа селището, на левга от тях. Дори от толкова далеч, много любопитни погледи биха могли да ги зърнат.

Макар че тази водна шир беше толкова просторна, че наподобяваше море, те се намираха на месеци път от Брега на треската, а климатът на високото континентално плато беше по-сух и здравословен. Селото Ганду се простираше на няколко мили по езерния бряг. Беше център на оманската търговия с вътрешността. Оттук започваше да лъкатуши към морския бряг дългият робски път. Дузина или повече пироги и джонки приближаваха в момента пристанището на Ганду. Те бяха плавали стотици мили покрай брега, за да натоварят сушена риба, слонова кост, роби, кожи и гуми арабика из далечните диви краища.

Щом доближиха брега, Ясмини сбърчи с погнуса нос. Сладникавата миризма откъм сушилните за риба и складовете за роби вече се усещаше. Когато Дориан стъпи на брега, Башир ал Синд, първият му помощник, го очакваше начело на целия щаб. Яси остана почтително назад, а Дориан незабавно потъна в задълженията и отговорностите, свързани с неговото положение, задължения, които бе забравил през тези кратки скъпоценни мигове на острова с Ясмини.

— Жените пристигнаха, господарю — съобщи Башир, — а търговците очакват разпорежданията ти за прехода.

Дориан тръгна през селището покрай претъпканите робски затвори, през нищетата и страданието, така ярко противоречащи на изживените преди малко с Ясмини красота и спокойствие. На главния сук го очакваха петима роботърговци, седнали върху възглавници под безвкусно натруфени слънчобрани, заобиколени от пазачи и прислуга. Тези хора контролираха цялата търговия в Ганду. Те всички бяха благочестиви и учени мъже, речта им бе изискана, а комплиментите, които му отправиха — цветисти. Държаха се благородно и достойно и всички бяха баснословно богати. За краткото време на престоя му тук, те успяха да спечелят презрението на Дориан, заради варварщината на търговията, от която живееха.

Сам Дориан някога бе роб, но Ал Малик никога не го бе третирал като такъв. Робството бе неизменна част от обкръжението му през всичките тия години, поради което не му обръщаше внимание. Повечето роби, които срещаше бяха вече укротени или родени в пленничество, примирени със съдбата си и почти във всички случаи към тях се отнасяха с грижа, като към ценно имущество. След пристигането в Ганду обаче, той се сблъска със суровата, жестока действителност. Принуден бе да наблюдава как докарват наскоро заловени хора и това не бе отрадна гледка.