Уилбър Смит - Мусон

Дориан се изправи и вдигна знамето високо над главата си, а после изтича с него навън. Тълпата се разтвори пред него с радостни възгласи и мускетни изстрели. Знамето се вееше като синя змия зад Дориан. Той се върна при шатрата и простря тяло на земята.

— Твърде голяма е тази чест за мен, господарю.

— Поверявам ти левия фланг в предстоящата битка, шейх Ал Салил! — отвърна принца. — Под знамето ти ще се строят четири хиляди копия.

Дориан седна и погледна принца право в очите.

— Татко, можем ли да поговорим насаме?

Ал Малик даде знак да се спусне кожената страна на шатрата, а свитата му и Ал Алама да ги оставят сами.

— Какво още ще поискаш от мен, синко? — Ал Малик се наклони към Дориан. — Кажи и ще го получиш!

В отговор момъкът разстла синьото знаме и проследи с пръст надписа.

— Той ще събере разделените пясъци на пустинята — прочете го Дориан на глас.

— Продължавай! — заповяда принцът и се намръщи. — Не разбирам, какво искаш.

— Доколкото виждам, благочестивият светец ми възлага още една задача. Хрумна ми, че под разделени пясъци на пустинята, светецът има предвид племената, които са разкъсвани от вражди и междуособици.

Принцът кимна.

— Напълно е възможно — съгласи се той. — Макар повечето племена да са с нас, Масакара, Харт и Бани Бу Хасан продължават да бият бойните тъпани, под знамената на Якуб и Високата порта.

— Нека ида при тях с това знаме! — помоли Дориан. — Нека видят цвета на косата ми, а аз ще обсъдя пророчеството с тях. И след това, ако е такава волята на Аллаха, ще доведа пред шатрата Ви още десет хиляди копия.

— Не! — разтревожи се Ал Малик. — Масакара са предатели. Те ще те изкормят и набучат на кол под слънцето. Не мога да те подложа на такъв риск!

— Аз се бих срещу тях — тихо промълви Дориан. — Те трябва да ми засвидетелстват уважение като към достоен противник. Ако отида при тях и се поставя под властта им доброволно като гост, те няма да посмеят, да нарушат предсказанието на Пророка. Ще трябва да ме изслушат!

Принцът беше разтревожен. Гладеше замислен брадата си, но казаното от Дориан бе истина. Пророкът вменяваше в дълг на последователите си, да зачитат свято закона на гостоприемството. Те бяха длъжни да осигуряват закрила за странника.

— И все пак, не мога да допусна да се изложиш на такава опасност! — каза принцът най-накрая.

Дориан възрази:

— Рискува се един живот, но могат да се спечелят десет хиляди копия. Татко, не бива да ме лишавате от възможността да изпия до дъно отредената ми от съдбата чаша.

Принцът въздъхна.

— Как ще успеят Масакара да преодолеят твоето красноречие, след като аз не мога? Иди при тях, Ал Салил, в качеството си на мой пратеник. Но аз се заклевам в червената брада на Пророка, че ако ти причинят и най-малкото зло, ще последва такова клане, че всички лешояди на Арабия да се съберат, няма да могат се справи с мършата!

По залез-слънце на другия ден, принцът седеше усамотен на хребета на малко възвишение над оазиса. Четири камили се измъкнаха от лагера на войската и поеха покрай хълма на север. Дориан яздеше първата, като водеше друга подире си на дълго въже. Батула го следваше, също повел втора камила. И двамата бяха забулени. Когато погледна нагоре, Дориан сведе копие в знак на почит, а принцът вдигна дясна ръка за благослов.

После Абд Мухамад ал Малик загледа как групата се смалява в далечната пустош, а изразът му беше тъжен и сломен. Когато се изправи, за да поеме към лагерните огньове, беше вече тъмно и над главата му грееше яркото великолепие на пустинния нощен небосклон.

В студения сезон, когато първите ветрове повяха откъм морето в месеца преди насладите на Рамадан, армията на Ал Малик излезе срещу стените на Мускат, за да се изправи пред разгърналите се в боен строй отоманци и лоялни на халифа племена.

Ал Малик седеше с щаба си под кожен навес върху билото на един хълм, а войските му бяха разположени отдолу. Вдигна до окото си бронзов далекоглед и го насочи към отрядите на врага. Турците заемаха центъра, с кавалерията отпред. Зад нея се виждаха камиларите.

— Колко са? — попита принцът околните, които се препираха, сякаш брояха кози на пазара.

— Дванадесет хиляди турци — постигна най-накрая съгласие свитата. Центърът блестеше с бронз и стомана, зелените флагове на Великата Порта се вееха с плющене, под напора на морския бриз, кавалеристите се раздвижиха напред-назад, за да се строят във фаланга, готови за атака.