Уилбър Смит - Мусон

Хал отпиваше много пестеливо от чашата си, защото разговорът беше интересен, а кухнята на тънките плетеници от държавна власт и политика рядко ставаше негово достояние. Не би допуснал да се замае даже и от най-скъпото вино. Разговорът шареше от коронацията на Петър в Русия до френското нахлуване в Канада, от клането на американски заселници от племето йерокези до маратаското въстание срещу могулския владетел Аурангцеб в Индия.

Последната тема бързо прехвърли нещата към истинската причина за това събиране — делата и благосъстоянието на английската Източноиндийска компания. Хал долови промяната в настроението на двамата събеседници по особените погледи, които започнаха да му отправят. Те станаха изведнъж хитри и преценяващи.

— Чувам, че държите сериозен дял от акциите на компанията? — невинно се поинтересува лорд Хайд.

— Имах този късмет, да закупя малко акции, когато се завърнах от Изтока през седемдесетте — скромно се съгласи Хал — и от тогава, сегиз-тогиз, когато съдбата е милостива към мене, добавям по нещичко.

Чайлдс махна с ръка.

— Цял свят знае за изключителните заслуги на баща ти и твоите по време на Холандската война, а и след нея, както и за значителните добавки към имота ти, в резултат от военна плячка и търговски плавания до бреговете на островите на подправките и източното крайбрежие на африканския континент. — Той се обърна към канцлера: — Сър Хенри държи четири и половина процента от акциите на Компанията, без да броим зестрата на Елис Гренвил, която съвсем наскоро се омъжи за най-големия му син.

Хайд изглеждаше впечатлен, докато пресмяташе наум паричния израз на споменатата цифра.

— Доказал сте способностите си на мореплавател — промълви Хайд. — И благоразумен инвеститор. Напълно заслужавате придобитото. — Гледаше Хал с пронизващ поглед и той разбра, че най-после са стигнали до същината на въпроса. — Още повече, че вашите интереси са тясно свързани с нашите — тихо продължи канцлерът. — Ние всички притежаваме акции, като най-много има Короната. Така че, последните новини от Индиите засягат всички нас, по най-болезнен начин.

Някаква топка се сви в стомаха на Хал. Той се изправи на стола си и попита напрегнато:

— Извинете, но аз пристигнах в Лондон едва тази сутрин и нищо не знам.

— Тогава имаш късмет, защото новините никак не са добри — изръмжа Чайлдс и поднесе парче телешко към устата си. — Преди две седмици кораб на Компанията „Йомен ъв Йорк“ пристана на фирмения док. Плавал шестдесет и два дни от Бомбай с товар от памук и редки багрила. Носел съобщение от Джералд Онгие, губернатор на колонията. — Чайлдс млъкна и поклати глава, сякаш не му се щеше да произнесе следващото изречение. — Загубили сме два кораба. „Минотавър“ и „Албион спринг“.

Хал се дръпна назад, сякаш го бяха ударили в главата.

— Но те са гордостта на флотилията — извика той.

Това не бе за вярване. Корабите на Източноевропейската компания, тези представителни, величествени съдове, бяха господари на моретата не само заради товара си, а заради престижа на огромната и просперираща компания, която ги притежаваше, както и заради английския кралски флаг, под който плаваха.

— Корабокрушения? — Хал беше смаян. Дори такава компания ще се разтърси от мащаба на подобна загуба. Един загубен кораб от този вид беше ужасен удар, но два означаваше катастрофа. Може би сто хиляди фунта стерлинги заедно с товарите.

— Къде е станало? — попита той. — Плитчините на Агула? Кораловите рифове при Маскарените?

— Не са потънали — зловещо отговори Чайлдс.

— Тогава какво?

— Пирати. Корсари.

— Сигурен ли сте? Откъде знаете? — Корабите на Компанията бяха бързоходни и добре въоръжени именно за такива случаи. За залавяне на неин съд бяха необходими усилията на голям военен кораб. Когато новината се разчуеше, цената на акциите щеше да падне. Собственото му състояние щеше да олекне с хиляди, по-скоро с десетки хиляди лири.

— Двата кораба ги няма от месеци. Нямахме новини за никой от тях — каза Чайлдс. — Но както личи, от „Минотавър“ се е спасил един моряк. Почти четиридесет дни се носел по вълните на някакво дърво. Пиел по малко дъждовна вода и ял рибата, която успявал да улови, докато най-накрая бил изхвърлен на дивия африкански бряг. Вървял седмици, докато стигне португалското заселение Лобито. Там успял да се качи на малък кораб до Бомбай. Разказал историята си на губернатора Онгие, който го изпратил при нас, на борда на „Йомен ъв Йорк“.