Уилбър Смит - Мусон

— Всичко ще се оправи! Ще преживеем и това заедно, както винаги — зашепна той. — Всичко ще се оправи, Дени!

Не усети, че плаче, докато не видя собствените си сълзи да падат върху обърнатото нагоре лице на Дениъл, като топли капки тропически дъжд, отмиващи белите песъчинки от широко отворените очи.

Така ги намери доктор Рейнолдс, дошъл откъм гората с двамата си санитари.

— Погрижете се първо за Дени! — помоли Хал.

— Господ вече го е поел под собствените си грижи — тихо отвърна доктор Рейнолдс, докато вдигаха Хал на носилка с виснали от нея крака.

Том погледна назад към залива. От върха на ниската бяла дюна, където лежаха, той виждаше ясно двата кораба с правоъгълни платна на около миля зад рифа. Грациозният „Серафим“ водеше „Минотавър“ с неговите черни платна и заплашителен, могъщ вид. Под погледа му, те смениха галса и поеха на юг, напускайки поста си пред входа на залива.

Том се надигна на едно коляно и погледна над билото на дюната към крепостните стени, на около двеста крачки от тях. Тежкият облак барутен дим се разсейваше, понесен от мусона към морската шир. Горният край на стената бе отрупан със стотици глави, мургави брадати лица, под тюрбани и чалми. Защитниците размахваха мускети и подскачаха победоносно върху стената. Том чуваше възбудената врява и дори долавяше някои от фразите, отправени към двата английски кораба:

— Дано Бог почерни лицето на неверника!

— Бог е велик! Той ни дари победа!

Том започна да се изправя на крака.

— Нещо не е наред. Досега трябваше да са взривили портата.

Аболи се пресегна и го стисна за китката. Придърпа го долу до себе си.

— Спокойно, Клебе! Понякога най-тежката част от битката е изчакването.

И тогава чуха изстрели от противоположния край на крепостта, а всички арабски глави от бойниците се извърнаха в тази посока. Виковете и подигравките им стихнаха.

— Неверникът напада портите! — изкрещя един глас и мигновено настана суматоха. Даже и артилеристите напуснаха постовете си и хукнаха по стената, за да се изправят пред лицето на тая нова заплаха. Стената опустя за секунди и Том отново скочи на крака.

— Сега е моментът! След мен!

Аболи пак го смъкна долу.

— Търпение, Клебе!

Том се мъчеше да се освободи от хватката му.

— Не можем да чакаме повече! Трябва да отидем при Дори!

Аболи поклати глава.

— Дори и ти не можеш да се изправиш сам срещу хиляда души.

Том погледна към прозорчето, зад което знаеше, че е окован Дориан.

— Трябва да му дойде наум, да даде някакъв сигнал, да ни покаже къде се намира. Да размаха риза или нещо такова. — Но веднага го оправда: — Той е още дете. Невинаги се сеща какво да направи.

Кресчендото на ожесточена мускетна стрелба се донесе откъм далечния край на цитаделата.

— Чуваш ли, Клебе? — удържа го Аболи, — баща ти и Дени поставят заряда пред портата. Няма да чакаме дълго.

После експлозията продъни тъпанчетата им, а тътенът ги оглуши. Висок стълб прахоляк се издигна във висините и се изду като градоносен облак. Из него се премятаха разни парчетии, късове скали и горящи предмети, които оставяха димни следи на фона на синьото небе. Том видя едно бронзово оръдие да се извисява на сто фута във въздуха. Човешки тела и откъснати крайници излитаха още по-високо, заедно с дебели греди и други отпадъци.

Преди Том да дойде на себе си, Аболи се изправи и закрачи през празното пространство към крепостта. Том скокна и хукна след него, но полите на арабската дреха се плетяха в краката му, така че успя да го настигне чак при стената на цитаделата.

Аболи коленичи и направи стреме със сключените пръсти на двете си ръце. Без миг бавене, Том стъпи в него с огромния си ботуш и Аболи го вдигна високо към клоните на една смокиня, впила корени и стебло във фугите между отделните блокове на стената. Том се катереше като маймуна — не го спираха нито чифтът пистолети, затъкнати в пояса, нито ножницата на сабята, която го удряше през краката. Аболи и другите трима го следваха по петите, но Том стигна горния край на стената преди тях. Добра се до място, където бе започнала да се срутва и прехвърли крак през ръба.

Изпречи му се смаяно кафяво лице. Един арабин не се бе поддал на общия порив, предизвикан от глъчката при крепостната порта. С вик на изненада той отскочи при внезапното появяване на Том и се опита да насочи мускета си към него. Извитите петлета на оръжието се закачиха в гънка на робата му и докато той се бореше с тях, сабята на Том излетя от канията като птица. Острието преряза гласните струни на арабина, така че следващият му вик си остана само намерение. Отстъпи няколко крачки и падна, с размахани ръце, от петдесет фута във вътрешния двор зад гърба си.