Петко Тодоров: Селим Ходжа

Слънцето току-що залязваше нататък зад отсрещни хълмове, дълга сянка беше легнала на двата бряга на града и върху водите на Златния рог, когато Селим ходжа се изстъпа на долнйото викало на минарето. Отблизо и далеч, по разлети кубета на джамията и източени във висини минарета се отблясваше вечерната зара; дългата ивица на Босфора светеше като разтопен бакър. Вече муезини бяха протегнали гласове над Стамбул, Селим ходжа се поокашли, спря ръка върху пармаклъка на викалото да запее и той, и кой знае как, се загледа надолу… мълчаливият насрещен сокак бе почернял от свят. Мъже, едни без фесове, други боси, повели препълнени кола, не могат сякаш да ги изкарат нагоре по стръмния калдъръм; покрай колата се блъскат без фереджи ханъми, захапали краищата на някоя дрипа вместо яшмак, ту добитък завръщат, ту деца премятат на ръце и всички напират в тесния сокак, не могат да изкарат в препирнята си. Той подигна малко очи — и в оттатъшния сокак, и в по-оттатъшния — долу от моста чак, навред по пътища, сокаци и мегдани плъзнали бежанци като мравуняк. Оставили в пламъци къщи и градини, оставили засеяни с трупове тепета и нивя, кой що можал хвърлил на кола, и сляп и сакат дори търтил прязглава: — видяха и разбраха до един, че няма вече живот и мира за мюсюлманина отсам морето…

С бежанците се повръщат и разбити низами: някъде с носилки пренасят ранени, някъде пък цяла тумба подкарала пред себе си камила, тя изкривила нагоре врат, със своята малка глава, сякаш търси зад хълмовете по-скоро да види родните покрайнини.

Увисналите набръчкани подочници на стария ходжа повлажняха, нещо застана на гърлото му и той се изви и загледа нататък към морето. По равните бакърени води на Босфора се проточиха пък върволица варки, във всяка варка и ковчег — след живите мъртъвците вървяха към отвъдния бряг… Съгласно гребците гребят, една по друга варките отнасят падналите за вяра към Некропол, там, дето кипариси със своите смарагдови сенки обливат надгробните мрамори, и умит, благочестив мюсюлманин присяда до гроба всяка вечер, предвкушава сладостите на вечния живот. Това е последната едничка воля, останала на всеки правоверен: макар и на самия край, в земята на прадедите мюсюлмански да почива — нея не рътят могили от човешки кости и гюллета не разорават.

Набожните гласове на муезините бяха глъхнали в широката ведрина на небото, по краищата на люляковите облаци бледнеят багрите на зарата, само тъмния шум и блъсканицата на бежанците и низамите се чува долу от махалите.

Селим Ходжа сбра всички сили и протегна глас:

— Аллах ехпер… няма бог освен бога…

Но не беше тя уверената, победна песен, що правоверните слушаха толкова години непрекъснато от стария ходжа на „Айя-София“: то беше като че някаква молба през сълзи, сетен повик на мюсюлманина към аллаха, който е отвел очи от него и рода му. И щом свърши, той обърса с ръкава на антерията си бликналите в очите му сълзи и бавно се заспуща по стълбите на минарето надолу към джамията.

Така всякога след вечерната молитва стария ходжа изува еминии пред прага на джамията и заобикаля от едната страна вътре — от другата в същото време обикаля другаря му муезина; и горе тъкмо пред някогашния олтар на неверните и двамата се пресрещат, повръщат се, притварят тежки врати и си разотиват.

В „Айя-София“ Селим Ходжа е доведен голобрадо момче — сега дългата му брада и пристриганите му пожълтели от тютюн мустаци прошарят наполовина бели власи и все пак той още пристяга с широк пояс целите си гърди и когато върви, тънката му снага се превива като топола. В цялата му снага е изписано зебешкото му потекло — неговите чутовни прадеди са се преселили от памтивека тука, за верността и юначеството им Дивана ги е приближил към себе си и всички врати са им били отворени. Затова майка му не повтори молбата си — нейния син да бъде отреден на служба на аллаха — и мястото му беше готово. От най-горното викало на минарето се разля неговия ясен глас над седемтях хълма на Стамбул и всеки ден с ведрия лъх на зората и мекия вечерен сумрак и песента му се отекваше из широките конаци околовръст. Блага усмивка разширяваше устните на неговия побащим — престарелия ходжа на джамията, — когато сутрин рано Селим протегне глас от минарето: тук-там се занадигат решетки по прозорците на харемите, а ранобудни благочестиви мюсюлмани, както по халат са превили кръстом нозе на чардаците си, вземат да гладят бради… Вечер стария ходжа пак бащински дочакваше приемника си да слезе от минарето и заедно и двамата влизаха под молитвено глъхналите сводове. Те обикаляха по чорапи край подвлажнелите мраморни стълбове, качваха се и горе, стареца, заврял палец в зеления си пояс, се усмихваше и му сочеше, и разправяше тъмната история на този храм.