Петко Тодоров - Нехранимайка

— Че знам ли, кмета вика, негово било — иска да си гради…

Тогази кипна Стоян и на цяло село се разсърди.

— Гарван гарвану око не вади, синко… — смекчи се най-подир закоравяло в гняв бащинско сърце и додаде, — ами язък ти за младините! Теб ли остана да се разправяш?

— Като се теглят до един настрана! Аз излязох — барим един да се застъпи за селото!…

— Че кой те кара да се застъпваш — впери очи дядо Милан в Стояна. — Кой те кара? Не видиш ли, те сами те не рачат. За кого се застъпваш ти.

Кротките слова на стареца като че го притиснаха до стената и той не можа нищо да отвърне, само се ропна по старому, както той си знаеше:

— Ех, ай тъй!… Да им покажа на всички…

А прави бяха думите на баща му. — От неговата крамола нищо не излезе, само кмета го взе на око и не го остави да мръдне. Кой от връстниците му за по година, кой за по две ги взеха войници, пък него, вместо съвсем да го не закачат — тикнаха го в топчиите, да си изкарат всичката мъст. Зарадваха се душмани, зарадваха се и тия, дето го слушаха, че дори и жените в село. — Да миряса. Стига все той врява е вдигал и разбърквал главите на хората… Стига все него сме слушали… викаха зад гърба му те. Стоян нямаше що да стори, ропаше се сам в себе си или се усмихваше горчиво.

— Ех — додаде най-подир той, колкото така да заглади, че макар да не слушаше и да се ропаше на стареца, пак го болеше сърце за него, — като се отели кравата, ти виж да отгледаш телето, пък здраве да е само — аз пак ще се върна…

— Не било в тикви, че в кратуни — отвърна дядо Милан и се усмихна сякаш сам в себе си, — не ще те дочакам вече на този свят аз — на онзи, белки…

— Гледай си работата — като да не вярваше сам на приказката си той. — Дай боже само утре да се изясни… Дип често вълци взеха да слязат по пътя — пък аз нищо няма да нося в ръце…

На другия ден мъглите бяха се спуснали и закрили чак до пояс планинските чалове наоколо. Небото бе цяло покрито от облаци; през тях се показваше дискът на слънцето — блед, студен, и пак чезнеше.

Преметнали торби на рамо и със стърк здравец на калпак, още на ранина оттук-оттаме се завикаха момците.

Стояна никой не дойде да повика. Той излезе из къщи, озърна се — едната мършава крава преживяше под стряхата и с големите си очи го гледаше кротко, сякаш и за майка, и за сестра тя го изпращаше. След него излезе и дядо Милан и двамата тръгнаха наспоред по широката пъртина.

Когато стигнаха на кръстопътя пред високата варосана къща на кмета, те се спряха мълчаливо. Оттатък сред село писна гайда, обади се тъпан — от вратници, край плетища се показаха деца, момичета, след тях мъже, стари майки — всички бързаха да изпращат новобранците. Стоян с баща си се бяха стъписали сред пътя, като че премисляха какво още да си кажат, а ни на едина, ни на другия му идеше нещо на ум. През разтрогите на вратника се виждаше в кметовия двор накокошинен пуяк: с бавни мерни крачки той се издигаше до купището, слизаше и ту отпущаше над клъвката си дълъг червен синджир, ту пак го прибираше. Покрай ниската подграда на купището се бяха стълпили с провлачени по земя кореми гъските, те бяха източили вратове и надали ухо в тъпана и гайдата оттатък и непрекъснато им вторяха съгласно: па-па па. Стоян се беше загледал в надутия пуяк — „туй ти кмета — си мислеше той, — туй и селяните му“. И да беше други път, би си го троснал на глас и би пръхнал от смях, но сега съвсем вече не му бе ни до селяни, ни до присмивки.

— Хайде прощавай… — промълви най-подир той и посегна да целуне бащината си корава космата ръка. — Аз ще вървя отгоре.

— Много ти здраве… Аз ще ида да видя гайдите. Там цяло село се събрало…

И Стоян се запъти нагоре по неутъпканата пъртина. От мраза земята се беше стегнала, снега хрустеше под цървулите, сякаш нещо вътре в самия него се трошеше, той още по-твърдо стъпваше и още по-ясно се чуваше хрускането на снега.

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, август 2009 г.

Издание: Петко Ю. Тодоров. Идилии. Издателство „Захарий Стоянов“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13236]

Последна редакция: 2009-09-05 14:00:00