Петко Тодоров - Мечти

А не е ли заслужил той? — Ех, всеки знай, нека каже: кой като него денем и нощем е тичал за службата… Дъжд, сняг, той върви с пощата — има ли някой да го не знай, кога на всички носи писма… И не друго, а писма… Майка сина през земи и морета чува с писмо… Иде писмо, не гледа ни ден, ни нощ, ни дъжд, ни вятър… Да стопли сърце на родни, а туй писмо го носи Пенчо.

И той почувства някакво доволство, стори му се като че ли в тая зловеща нощ целия свят мисли за него и му съчувства. Всеки съзнава тежката служба на бай Пенча, а и той сега с гордост стои на своя пост.

Още няколко време да послужи, че тогава и питане не ще — ще отиде при началника той сам и няма да се срамува, нито да се страхува; ще му каже тъй направо: „Господин началник, Вий сами знаете, аз имам цели дванайсет години непорочна служба… Нищо не съм пропуснал… Празник-делник, зиме-лете, все на службата съм се старал… И покорен съм бил — толкова пари са минали през моите ръце, на… имам ли нещо?… Ех, сега вече остарях… дойдоха старини, сторете си и Вий милостта“. И началника сам тъй ще поклати утвърдително глава, ще го разбере: „Ти имаш дванайсет години непорочна служба. Аз ще напиша в министерството…“ — И той сам ще седне и напише в министерството: „Пенчо Урумов има дванайсет години непорочна служба…“ Па и сам, какво му толкоз струва? — Седне, та хайде в София. Ще покаже свидетелството си на министра, белким той го не знай: дванайсет години непорочна служба има той… — И като казваше — „дванайсет години непорочна служба“, бай Пенчо чувстваше нещо велико, нещо победоносно да се крие в тия слова. Това бе дълбоката рана, която разяде и тяло, и душа и с която той се гордееше. — Нима министра го не знае — продължаваше той: — Толкова само ведомости съм подписал, в толкова регистри и декларации, в толкова разписки и квитанции ще прочете: пощальон Пенчо Урумов! И тъй нито една не е ли видял! А и колко министри са се при него сменили? Та той ще му каже: „Аз съм Пенчо Урумов.“ — И той си въобрази как влиза в разкошния министерски кабинет: един хубаво облечен, с очила, със засукани нагоре мустаци и голяма брада, добър министър го среща с почит и Пенчо му казва… Що му казва? — Министра го знае, па като чуе и име му, та и началника може да му напише: дванайсет години непорочна служба — той сам ще го похвали и ще му отпусне заведнъж пенсия…

Но Пенчо не е доволен от такъв край. Той се надее още на нещо, което сам чувства, без да разбира. Пенсията не го възнаграждава…

Унасят го мечти в бъдещето. Той сам не вярва на това щастие. Като че ли всичко е за другиго, сякаш че ли други това ще наследи…

Конете вървят напред, хруска под крака им снега, а по небето нищо се не мярка.

Бай Пенчо е вкочанясал от студ, сякаш му са отсекли и крака, и ръце, та той ги не чувства. А виющата фъртуна го пронизва до кости.

— Дай, бай Пенчо — се обръща каруцарина, — дай да се постопля малко… где е рома?…

Но Пенчо като да го не чува.

— Бай Пенчо… бай Пенчо бе! Спиш ли?… Да не си замръзнал, бе бай Пенчо?… — опулва очи каруцаря.

— Що има? — се обажда Пенчо.

— Где е рома?

Пенчо с мъки спуща измръзналата си ръка, дава рома на каруцаря, после допива и той, малко съживен, ободрен, остатъка и свива скутовете на кожуха си.

— Хей, няма съмвание бе!…

— Ще се изморим — допълня каруцаря — и партината се вече не вижда…

И пак се понася наокол „дрън-дрън-дрън-дрън“.

. . . . . . . . . . . .

Не се минаха и три месеца и сбъднаха се мечтите на бай Пенча, но много скоро се сбъднаха…

Той пролежа дълго време в болницата, дето му отрязаха измръзналия крак…

Ясен летен ден, залян от светлината на юнското слънце. Всред въволицата народ се промъква, едвам повдигайки дървения си крак, бай Пенчо. Сега вече престана да звънти в уши му това монотонно „дрън-дрън-дрън“ за пощенските коне, но затуй пък отговаря му с всяко негово мръдвание дървения му крак: „туп-туп-туп!…“ И в този мъртъв звук като да потъват и мечти, и сила, и живот…

Целият свят забрави бай Пенча, а като че ли и той сам себе си забрави. Сега отива той в банката, защото е края на месеца, за да получи пенсията си.

Само чиновниците на банката си спомнят за него, кога видят пенсионерската му книжка и дървения му крак.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7489]

Последна редакция: 2008-05-17 14:20:00