Мика Валтари - Черният ангел

Сред търговците имаше един млад учен, преписвач на книги от Венеция, който плачеше при вида на горящите книги. Парите му се бяха свършили. Разправяше, че бил купил десет свитъка на Аристотел за една сребърна пара и ругаеше господарите си, които го бяха изпратили след падането на града с много малко пари да купува редки книги. Той загуби търпение, хвърли се към огъня и започна да изравя от него книгите с отпрани корици. Еничарите го простряха на земята и го заритаха в ребрата.

Още веднъж се озовах край Свети Романовата порта. Многоброен отряд еничари трескаво миеха лицата на гръцките трупове и търсеха тялото на император Константин. Накрая го разпознаха по пурпурните ботуши с извезани двуглави орли, които той бе забравил да свали, махайки всички отличителни знаци на своята власт, преди да се втурне да умре като обикновен войник.

Избухвайки в радостни възгласи, еничарите извадиха ятаганите си и започнаха да се бият помежду си за правото над неговата смърт и кой да занесе трупа му на султана. На чаушите им се наложи да ги разтървават и да вземат трупа под своя закрила. Те се отнасяха към него с уважение, тъй като това беше тялото на император, а то беше свято дори в техните очи.

Продължих да се скитам. Под навесите, където ранените в битката латинци и гърци бяха лежали върху окървавено сено, всички християни бяха измъкнати навън и обезглавени, а телата им бяха нахвърляни на камари край вратите. Местата им бяха заети от турци. Техните викове, воня и безпомощност бяха същите като на християните преди тях. Те стенеха на много езици за вода и молеха някой да сложи край на страданията им. Ранените се обслужваха от няколко турски хирурзи, стари дервиши и гръцки монахини, които бяха заробени и накарани насила да вършат тази мръсна работа, тъй като по възраст и външен вид не съблазняваха победителите. Известен брой чауши поддържаха ред и не позволяваха на войниците да ограбват собствените си ранени.

Сред монахините разпознах Кариклеа. Расото и беше накъсано на парчета, тя беше насинена, а грозноватото й лице беше подпухнало от плач. Коленичила беше на сламения под и дършеже ръката на един изключително красив турски младеж от Анадола. Копринено черна брадица бе набола по бузите му, но лицето му беше бледо, с жълтеникав оттенък, а превръзката около гърдите му беше подгизнала от кръв.

— Кариклеа! — изненадах се аз. — Ти си жива! Какво правиш тук?

Тя ме погледна, все едно че моето появяване беше най-естественото нещо в природата, и отвърна:

— Този ужасен турчин се е вкопчил в мен и не ме пуска. Не разбирам какво ми говори.

Изхълца и добави:

— Наистина, той е толкова млад и красив, та сърцето не ми дава да си отдръпна ръката. Много скоро ще умре.

Със свободната си ръка тя избърса мъртвешката пот по челото му и погали по детски закръглените му страни, така че лицето, което беше сгърчено в агония, се успокои. Кариклеа избухна в сълзи и каза съжалително:

— Горкото момче дори не може да се присъедини към грабежите, макар че със смелостта си го е заслужил. Той е прободен почти навсякъде и кръвотечението не спира. Можеше да намери богатства и красиви момичета, а сега единствената му награда е моята съсухрена старческа ръка.

Младежът отвори очи, погледна през нас и нещо промърмори на турски.

— Какво казва? — попита Кариклеа, подтиквана от ненаситното си любопитство.

— Той казва, че Бог е само един — преведох аз. — И пита дали е заслужил да попадне в рая.

— Защо, ама разбира се! — възкликна Кариклеа. — И турците си имат рай, както и ние, християните. Разбира се, че ще попадне в рая, горкото момче.

Минаващ покрай нас дервиш притисна вонящата козя кожа до гърдите си, наведе се над умиращия младеж и занарежда ония куплети от Корана, в които се говори за студените води на рая, за неговите плодни градини и вечно девствени девойки. Когато той си отиде, юношата промълви с дрезгав глас:

— Мамо, мамо?

— Какво казва? — попита Кариклеа.

— Мисли те за майка си — отвърнах аз.

Кариклеа заплака отново и извика:

— Аз никога не можах да имам син, тъй като нито един мъж не ме хареса. Но ако той вярва в това, аз не бих могла да го разочаровам и съм сигурна, че не извършвам грях.

Тя целуна ръката на младежа, притисна буза до бузата му и с учудващо нежен глас започна успокоително да му шепне, като че ли насред цялото това опустошение и безсмислена смърт бе желала да изрази всичката насъбрана в сърцето си нежност. Младежът стисна ръката й, затвори очи и задиша често и болезнено.