Мика Валтари - Черният ангел

— Без съмнение — отсъдих аз, — границата между политическата опозиция и предателството е тънка като косъм. Но да се остави малката портичка за вилазки отворена и неохранявана наистина е предателство. Това никой не може да отрече. Мнозина са били обесвани за много по-малко.

— Предателство е — съгласи се Мануил с готовност. — Така си беше помислила и твоята съпруга и затуй беше избягала при теб. И от любов, разбира се, макар че нямаше особено високо мнение за умствените ти способности. Ала заради бащината си чест тя искаше да предотврати неговото предателство и сама да се погрижи вратичката да бъде заключена. Отидох с нея до Керкопорта, както ми беше заповядал, като си мислех, че това място е безопасно. Опазил ни Бог от такава безопасност! И там си и останахме, въпреки че гръцката стража постоянно се опитваше да ни прогони, като казваше, че сме нежелани. Кои бяха те, не знам, тъй като си криеха лицата в тъмнината. Най-вероятно бяха хора на куропалата, които бяха дошли по негова заповед и бяха освободили стражата.

— А когато всичко започна — продължи Мануил, — те просто вдигнаха напречната греда и отключиха портичката, понеже имаха ключ. Твоята госпожа отиде до тях с меч в ръка и им поиска ключа. Отначало те се опитаха да я сплашат и да я прогонят, но когато разбраха, че няма да се предаде, сграбчиха я, тъй като бяха петима, и я намушкаха, преди да успее да извика.

— А ти? Ти какво направи!? — попитах аз.

— Побягнах — отвърна Мануил невинно. — Побягнах колкото ми държат краката и в тъмното те едва ли можеха да ме настигнат, въпреки че коленете ужасно ме болят. И тъй като не можех нищо да сторя, продадох магарето си на един венецианец, както вече ти казах.

— Боже Господи! — извиках аз. — Защо не вдигна венецианците по тревога?

— Опитах — рече Мануил, — но те не ми повярваха. Пък и си имаха други грижи на главата, защитавайки стените на Влахерна. Командирът им ми посочи план, в който Керкопорта беше отбелязана в гръцкия сектор, а не във венецианския.

Мануил прикри с ръка устата си и започна да се подхилва.

— Той вероятно ме помисли за умопобъркан или че това беше опит от страна на гърците да измамят венецианците. Стените във Влахерна са изпъстрени с надписи: „Латинци, вървете си у дома!“ и други подобни. Накрая се закани да ме обеси, ако продължавам да му досаждам. Така че аз отидох да диря помощ от братята Гуачарди, но вече беше много късно, тъй като те с усилие успяваха да задържат турците зад вътрешната стена. След което?

Мануил боязливо ме погледна и отчаяно рече:

— Знам, че няма да ми повярваш, но тогава си помислих, че и аз съм грък и че баща ми е бил на служба при стария император Мануил. Разбира се, помислих си с тъга и за скритите си пари, и за живота си, но въпреки това грабнах меча на един убит войник и се затичах обратно към Керкопорта.

Удивен, както изглеждаше, от собственото си безумие, той вдигна нагоре ръце и извика:

— Наистина, господарю, с меч в ръка се завтекох към Керкопорта, като се надявах, че все някак си ще мога да я залостя, но за щастие куражът ми дойде твърде късно. Султанските еничари тичаха през портата насреща ми и аз бързо захвърлих меча си, вдигнах ръце и помолих Светата Влахернска Богородица за спасение. Колкото и да е странно, молитвата ми помогна. Еничарите ме сграбчиха за двете ръце като в менгеме и ми заповядаха на развален гръцки да им покажа пътя към Коранската обител.

— Те наистина бяха храбри мъже — продължаваше да си припомня Мануил. — Побягнаха към манастира, макар да бяха само двадесетина на брой, тъй като останалите се бяха покачили на стената, за да изненадат защитниците в гръб и да забият султанските байраци.

— Това е станало точно в момента, в който агаряните пробиха защитата при Свети Романовата порта — отбелязах аз. — Не, предателството при Керкопорта не е имало никакво значение. Пък и портичката беше затворена, когато тази сутрин бях там.

— При вида на султанските байраци венецианците предприеха смела атака — обясни Мануил. — Когато се огледах, те тъкмо се втурваха през вратата в стената на двореца със святкащи мечове, бляскави брони и с развят лъвски флаг. Посякоха еничарите, що бяха останали край портичката, и я залостиха преди да се върнат във Влахернския палат.

— А ти какво направи? — попитах аз.

— Аз показах на турците пътя към Коранската обител, като се надявах, че чудотворната Божа Майка ще укроти техните разярени духове. Толкова несъвършена е човешката природа, та жаждата за плячка и грабеж надделя. Цялата черква беше украсена с рози и препълнена с молещи се жени, които стискаха вощеници в ръце. Ала еничарите опозориха светия храм, като с ятагани си проправиха път през беззащитната тълпа право към иконостаса. Разбиха го и разсякоха на четири чудотворната икона. Ужасих се и като не желаех да се задържам в компанията на тези безбожни мъже, побягнах навън заедно с жените.