Теодора Тодорова - Краят на деня

Той естествено умираше от желание да сподели всичко това с приятелите си, да се похвали и да блесне пред момичетата, но в семейството се бяха уговорили, че ще си остане тяхна тайна, заради доброто на малката.

Точно, когато бе навършила пет години тайната сила, която притежаваше сестра му бе започнала да се трансформира. Проявяваше се все по-често, но ако преди я използваше, за да накара предметите да се местят или за да достави удоволствие на баща си с включването на телевизора, то тогава бе започнала да я употребява, за да постигне това, което иска или за да накаже някой от тях тримата.

Първи бе я изпитал той.

Един ден не пожела да я вземе със себе си в езерото, за да ловят риба.

В същност на него не му пукаше за рибата, но бе взел бутилка вино и любимите си комикси и бе имал желанието да се усамоти. Бе се влюбил за първи път и търсеше самотата, за да се наслади на новото усещане и за да помечтае за момичето от съседната улица.

Точно, когато бе в средата на езерото внезапно бе започнало да вали, бе се извил невероятно силен вятър и гладкото до преди минути езеро се бе превърнало във врящ казан. Една вълна бе обърнала лодката и той с огромни усилия бе успял да се добере до брега.

Там стоеше седнала сестра му с притворени очи, обгърнала коленете си и бавно поклащайки се напред, назад. Докато кашляше и плюеше вода, все още без дъх и в пълно изтощение бе чул гласът и—

„Ако още веднъж не ме вземеш с теб за риба ще те убия“.

Дълго същата вечер бе мислил в леглото си дали наистина тя бе казала това или му се бе сторило. Минутите на брега му бяха като в мъгла, но ясно си спомняше нейният поглед, когато я бе погледнал в очите — жесток, дълбок и обвиняващ. Бе усетил как страхът го грабва за гърлото и му се бе приискало да заплаче като дете.

Започнал бе тайно да купува книги за паранормални явления, за да разбере дали едно петгодишно момиченце може да предизвика буря в езерото, да обърне лодката ти и едва да не те удави…

Вече бягаше в гората.

Дърветата като войници в строй изправяха стволовете си. Клонки го шибаха и разраняваха кожата му, но той сякаш не ги усещаше. Все едно, че неговият мозък бе компютър и той бе написал командата „Бягай“. Тялото му се подчиняваше (слава богу все още) и макар да усещаше началото на умората, знаеше от опит, че може да издържи още дълго. Сам не знаеше колко още дълго, но самата мисъл, че има сили да продължи му вдъхна увереност и той ускори леко темпото.

Под босите му нозе прошумоляваха листи, треви. На светлината виждаше хиляди паяжини, които бяха оплели страничните пътечки. Явно никой от много време не бе минавал от там…

В рамките на една година майка му и баща му също си бяха изпатили.

Веднъж, когато трябваше да отидат в неделя сутринта на литургия сестра му не бе пожелала да дойде. Инатеше се по пижама на средата на хола и като муле не искаше нито да се облече, нито да помръдне. Майка му бе изгубила търпение и бе я пляснала по дупето. В следващия момент сестра му отново бе седнала на пода, бе обгърнала колене, бе затворила очи и бе започнала да се поклаща. Той като в сън си бе спомнил, че така изглеждаше и тогава на брега, когато за малко не го бе удавила, но докато извика, за да предупреди майка си се бе чул писък.

Неверващ гледаше как се извива ръката на майка му(тази, с която бе ударила сестра му) и в следващият миг се бе чуло пукането на костта. Ръката висеше под странен ъгъл и започваше да се подува. Майка му от болката бе припаднала, а сестра му се бе изправила полека и се бе качила в стаята си.

Миг преди да затвори врата след себе си бяха чули нейния глас—

„Никога повече не ми посягай“.

С баща си бяха завели майка му до болницата и горката бе принудена почти два месеца да ходи с гипсирана ръка.

Същата вечер се бяха напили с баща си, а сестра му така и не бе излязла от стаята си.

В седващите пет години сестра му бе ги държала в плен на тайнствената си сила.

Ако преди пазеха тайната от страх, че ще ги помислят за луди, то после бяха продължили да я пазят пак от страх, но от страх, че може да ги сполети нещо лошо.

Никога повече сестра му не стигна до крайности, т. е. да се опита да ги убие, но ги нараняваше с достатъчна сила, така, че винаги те тримата бяха покрити със синини. За да не се налага да отговарят на въпроси какво им се е случило бяха се изолирали, бяха престанали да се срещат с хора и да излизат. Поръчваха храната по телефона и се занимаваха с градината, за да си набавят плодове и зеленчуци.