Майкъл Конъли - Блондинка в бетона

— Какво има при теб, Екип пет?

— Хари там ли е?

— Да, Екип пет, Екип шест присъства. Какво откри?

— Готов съм с доказателството. Абсолютно съответствие между зъбите на заподозрения и отпечатъците върху жертвата.

— Прието, Екип пет.

В заседателната зала стана шумно. Колегите се поздравяваха и пляскаха по дланите.

— Хванахме го — възкликна Никсън.

Ървинг взе документите и се насочи към вратата за коридора. Искаше да бъде точен. На прага мина до Бош.

— Златен си, Бош. Благодаря.

Бош само кимна.

След няколко часа Бош пак отиде в районния затвор. Беше вече след работно време, така че надзирателите нямаше да доведат Бремер за свиждане. Затова той трябваше да влезе в модула с повишена охрана, където надзирателите го следяха с подвижна камера. Той мина покрай килиите, стигна до номер 6–36 и погледна през замреженото тридесетсантиметрово прозорче на масивната стоманена врата.

Бремер беше на „строг“ режим и затова беше сам в килията. Той не забеляза, че Бош го гледа. Лежеше на горното легло по гръб с ръце под главата. Очите му бяха отворени и гледаха право нагоре. Бош разпозна отнесеното състояние, в което го бе видял за момент предишната нощ. Като че ли не беше тук. Бош приближи устни към прозорчето.

— Бремер, играеш ли бридж?

Бремер погледна към него, без да се помръдне.

— Какво?

— Казах, играеш ли бридж? Онази игра на карти, нали знаеш?

— Какво, по дяволите, искаш, Бош?

— Само минах да ти кажа, че преди малко се добавиха още три към онова от сутринта. Разкрития. Току-що си получи бетонената блондинка и двете отпреди, онези, които първоначално бяхме приписали на Майстора. Получи си и опит за убийство на спасилата се.

— Е и какво, каква е разликата? Имаш една, открил си и другите. На мен ми трябва само да спечеля делото за Чандлър, а другите ще се катурнат като плочки от домино.

— Само дето няма да се получи тая. Взехме ти отпечатъци от зъбите, Бремер. Точно толкова добри, колкото и от пръстите. И сега получихме всичко. Тъкмо идвам от моргата. Сравниха космите от слабините ти с мострите, които имаме от жертвите — номер седем и единадесет, — онези, които приписахме на Майстора. Налага се да помислиш за сделка, Бремер. Кажи къде са останалите и може би ще те оставят да живееш. Затова те попитах дали играеш бридж.

— Че каква връзка има?

— Ами чух, че в отделението за смъртните има няколко типа, които са си съставили хубаво каре за бридж. Винаги се надяват на свежа кръв. Може би ще ти харесат, имате доста общи черти.

— Защо не ме оставиш на мира, Бош?

— Ще те оставя. Ще те оставя. Но само искам да знаеш, мой човек, че те си чакат реда да мрат. Обаче ти не се бой. Когато идеш там, ще имаш много време за игра на карти. Какъв е средният срок, докато ти дойде редът? Осем или десет години минават, преди да отиде някой в газовата камера? Не е лошо. Освен естествено, ако поговорим за сделка.

— Няма сделка, Бош. Махай се.

— Отивам си. Повярвай, много е хубаво да можеш да си идеш от това място. Ще се видим пак, нали? Знаеш ли, след осем или десет години аз пак ще съм си там, Бремер. Когато теб те задушат. И аз ще гледам през стъклото, когато газът нахлуе. А после ще изляза и ще разкажа на репортерите как си умрял. Ще им кажа, че си скимтял и не си приличал твърде на човек.

— Мамка ти, Бош.

— Да, мамка ми. Довиждане, Бремер.

След повдигането на обвинението към Бремер във вторник сутринта Бош получи разрешение да ползва останалата част от седмицата като компенсация за извънредните часове, които бе изработил по време на разследването.

Той прекара времето, като се въртеше из къщи, захващаше се с това-онова и си почиваше. Замени дървените перила пред задната врата с нови дъбови летви. Докато обикаляше магазина за домашно обзавеждане, когато отиде да купи летвите, взе и нови възглавнички за столовете и шезлонга пред вратата.

Отново започна да чете спортната рубрика в „Таймс“. Нямаше съществени промени в класациите на отборите и играчите.

Веднъж случайно прочете една от многото статии, които „Таймс“ публикуваше в рубриката за новините от града за случая, който бе станал известен в цялата страна под името „Делото на Последователя“. Но всъщност не й обърна голямо внимание. Той вече знаеше твърде много по това дело. Единственото, което го интересуваше в тези статии, бяха подробностите за самия Бремер, които излизаха на бял свят. „Таймс“ бе изпратил свой служител в Тексас, където в покрайнините на Остин бе израснал Бремер, и репортерът се беше върнал с разкази, събрани от стари доклади от полицейския отдел за работа с деца и със съседските клюки. Той бил отгледан само от майка си. Виждал баща си — странстващ музикант — веднъж или два пъти годишно. Майката бе описана от бившите съседи като строга и много праволинейна жена, особено що се отнасяше до сина й.