Роберт Хюлик - Червеният павилион

— Накълцайте ги на парченца!

Положението не беше никак розово. За секунда Ма Жун съобрази бойния план. Най-добре беше да изтръгне копието от далака, но първо трябваше да скъта на сигурно място дребния гърбушко, защото не беше сигурен, че дори и с копие в ръката ще издържи дълго срещу четири яростно развъртени саби. Като отклони с лек ритник насоченото към него оръжие (без обаче да успее да го изтръгне от ръцете на противника си), той извика през рамо на Скаридата:

— Бягай да търсиш помощ!

— Дръпнете се оттам — измърмори Гърбушкото, изниза се покрай краката му и се стрелна право към онзи с копието.

Той се усмихна злобно и насочи оръжието си към дребния противник. Ма Жун понечи да издърпа приятеля си назад, но другите бандити му преградиха пътя, за да дадат възможност на главатаря си да се позабавлява с гърбавия. В мига, когато Ма Жун наведе глава, за да избегне един саблен удар, видя дланите на Скаридата да се стрелват напред от ръкавите, всяка стиснала края на тъничка верига с привързана за края й желязна топка, голяма колкото яйце. Топките се завъртяха, свистейки бясно и мъжът с копието заотстъпва, опитвайки се отчаяно да се измъкне от обсега им. Другарите му веднага се притекоха на помощ и забравиха за Ма Жун. Но Скаридата сякаш имаше очи по цялото тяло. Той се извъртя и една от топките му спука черепа на най-близкия нападател. Още едно вихрено завъртане и втората топка поломи рамото на главатаря. Приплъзвайки се като невестулка напред, той изпълняваше нещо като магически танц — малките му крачета едва докосваха земята, сивата му грива плющеше на вятъра сред вихрушката на топките, които образуваха около него непроницаема и смъртоносна метална стена.

Ма Жун отстъпи със затаен дъх. Разбра, че пред очите му се демонстрира тайното изкуство на смъртоносните вериги, за което хората понякога плахо шушукаха. Веригите бяха прикрепени към мършавите китки на Гърбушкото с кожени ремъци и той променяше дължината им според случая, като ги отпускаше и придърпваше между пръстите си. Едната от тях, прихваната изкъсо в лявата ръка на Скаридата счупи десницата на втория сабльор, докато другата отпусната докрай, се стовари върху лицето на третия разбойник със силата на ковашки чук. От всичките нападатели само двама още стояха на краката си. Единият направи опит да закачи лявата топка със сабята си, докато другият се обърна и побягна. Ма Жун понечи да го спре, но намесата му се оказа излишна — дясната топка излетя и цапардоса гръбнака на беглеца, който се просна на земята. В същия миг лявата верига се уви като змия около сабята на другия. С рязко движение на китката Скаридата придърпа разбойника, същевременно скъси дясната верига и удари с топката нещастника право в слепоочието. Битката беше приключена. Дребният Гърбушко прибра сръчно топките — по една във всяка длан, нави веригите около ръцете си и спусна ръкавите. Когато Ма Жун пристъпи, за да го поздрави, зад тях един глас изрече с укор:

— И този път въртя от лакътя, а не от китката!

Рака се бе измъкнал изпод трупа, който се бе стоварил отгоре му в началото на боя, и сега седеше, облегнат на едно дърво. Повтори почти през сълзи:

— Ех, този твой лакът!

Скаридата се изправи срещу него и извика, почервенял от гняв:

— Не е вярно!

— Вярно е, вярно е — повтори Рака, — много ясно видях. Затова последният ти удар с късата верига никакъв го нямаше!

Той търкаше могъщата си гръд и сякаш започваше да се съвзема след страхотния удар на боздугана, който би претрепал всеки друг. Стана, изплю се и продължи неумолимо:

— Не бива да използваш лакътя. Трябва да въртиш само с китката.

— Страничните удари стават по-добре с лакътя — възрази Скаридата.

— Не е вярно, всичко е в китката — не отстъпваше Рака. И като се наведе над трупа на мъжа с боздугана, промърмори:

— Жалко, че го стиснах толкова яко за гърлото — после се приближи до главатаря, единствения, който все още дишаше и го попита:

— Кой ви прати?

Със сгърчена върху кървящата гръд длан мъжът прошепна:

— Ли ни каза…

Фонтан от кръв бликна от устата му, тялото му потръпна в последен гърч и притихна.

Ма Жун привършваше огледа на останалите трупове.

— Добре свършена работа! — искрено се възхити той. — Къде сте се обучили така?

— Аз го уча — обясни Рака, без да повишава тон. — Десет години труд. Карам го да тренира всеки ден. Не сме далеч от вкъщи, хайде да изпием по едно. С труповете ще се оправим после.