Роберт Хюлик - Лакираният параван

— Вие единственият сътрудник на негово превъзходителство ли сте? — попита съдията Ди. — Обикновено един магистрат на окръг има трима-четирима лични помощници, които го придружават при смяна на поста.

— Така е, но магистратът Дън не пожела да следва този обичай. Той по природа е сдържан човек, дори… малко затворен. Аз съм към постоянния състав на съдилището — и добави, сбърчил вежди: — Като че ли загубата на вазата го е засегнала. Не изглеждаше добре, когато ви доведе тук.

— Да не би да страда от някакво хроническо заболяване? Аз също забелязах, че е доста блед.

— О, не — отвърна господин Бан. — Никога не се е оплаквал. Дори напоследък е в превъзходно настроение. Преди около една луна се подхлъзна в двора и си навехна глезена, но вече е съвсем здрав. Предполагам, че първите горещини го изтощават. Сега да видим… кои забележителности си струва да видите, господин Чън. Най-напред…

Съветникът се впусна в дълго описание на красотите на Уейбин. Беше образован човек, страстен любител на местната история. След половин час, през който слушаше с искрен интерес, съдията Ди се надигна и обясни, че за съжаление трябва да тръгва, тъй като неговият спътник го чака в чайната зад Ямън.

— В такъв случай ще ви изведа през задната врата — каза господин Бан. — По-пряко е, няма нужда отново да пресичате съдилището.

Макар и накуцвайки, съветникът Бан вървеше бързо. Той поведе съдията към частните апартаменти на магистрата и оттам сви по дълъг коридор без прозорци. Безкрайният тунел сякаш обиколи цялото здание, преди да свърши с малка желязна врата. Докато я отключваше, господин Бан обясни:

— Този проход също е една от забележителностите на града. Прокопан е преди шейсет години, за да могат хората от Ямън да се измъкват тайно в случай на безредици. Както очевидно знаете, тогава губернатор е бил известният…

Съдията Ди побърза да прекъсне с благодарности тази нова лекция по местна история и излезе. Уличката беше безлюдна. Той тръгна в посоката, указана от Бан, и след първия завой зърна чайната, в която го чакаше Цяо Тай.

Въпреки че времето на следобедната почивка едва бе свършило, повечето маси на открито бяха заети. Съдията Ди се промуши край заможните на вид клиенти, които бавно отпиваха чай и чоплеха изсушени динени семки, и се насочи към един як мъжага в обикновена кафява роба с малка черна шапчица. Когато издърпа стола срещу него, помощникът му побърза да затвори книжката, която четеше, и скочи на крака.

— Негово превъзходителство се връща много по-бързо, отколкото очаквах — провикна се той и откритото му лице грейна.

— Никакво превъзходителство, ако обичаш! Не забравяй, че сме тук инкогнито — предупреди го съдията, докато сваляше на земята поставения на стола вързоп с дрехи. Плесна с ръце и поръча чайник със свеж чай на прислужника, който дотърча веднага.

Един изключително мършав посетител, седнал недалеч от тях, извърна глава, когато чу гласа на съдията. Лицето му бе отблъскващо грозно, цялото разсечено от дълбок белег, който тръгваше от дясното, липсващо око и стигаше до заострената брадичка. Грозната ивица разполовяваше и устните на нещастника и той сякаш през цялото време се хилеше. На всичкото отгоре нервен тик сгърчваше час по час лицето му. Той се опита да овладее мимиката си, като попипа бузата си с пръсти, напомнящи пипалата на чудовищен паяк, опря костеливите си лакти на масата и наостри уши. Околната врява обаче заглушаваше разговора и той се задоволи да блещи към двамата мъже единственото си око, пламтящо от ненавист.

В този момент Цяо Тай се обърна. Погледът му падна на грозното същество и той прошепна на съдията:

— Погледнете онзи там. Прилича на някакво отвратително насекомо, изпълзяло от черупката си.

Съдията стрелна очи натам и се съгласи:

— Да, не е пръв красавец. А ти какво четеше?

— Пътеводител на Уейбин, келнерът ми го даде. Чудесна беше идеята ви да дойдем тук! Ето, чуйте само това: „Посетителят не бива да пропусне храма на бога на войната с дванайсетте статуи в човешки ръст на велики пълководци, дело на забележителен ваятел от древността. Не по-малък интерес представлява топлият извор, който…“

— Съветникът в съдилището вече ми изрецитира всичко това — прекъсна го усмихнат съдията. — Няма да скучаем очевидно! — и след като отпи глътка чай, продължи: — Моят колега магистратът Дън леко ме разочарова. Нали е известен поет, аз очаквах да видя един блестящ, духовит и забавен събеседник. Вместо това попаднах на притеснен и раздразнителен човек.