Франк Хърбърт - Дюн (Том трети)

На Шийена не й оставаше нищо, освен да кимне утвърдително. Другите Памети го потвърдиха.

— Защо?

— Защото животът се възобновява в нас.

— И това е… всичко? — запитано с явно съмнение.

— Нерядко жените носят аурата на преследван страдалец. У човешките същества винаги има запазено съчувствие към падналите до дъното. Аз съм жена и ако почитаемите мами мечтаят да ме видят мъртва, трябва да съм благословена.

— Думите ти звучат така, сякаш си съгласна с Мисионария…

— Когато си преследван, оглеждаш всяка пътека като възможност за бягство. Пред мен благоговеят. Не мога да пренебрегна скритата сила.

Нито опасността. И така името ми се превърна в сияйна светлина в тъмата на подтисничеството на почитаемите мами. Но колко лесно тази светлина може да стане всепоглъщащ пламък!

Не… Планът, който изработихме двамата с Дънкан, е за предпочитане. Бягство от Дома на Ордена. Той бе смъртоносен капан не само за обитателите му, но и за бляновете на „Бин Джезърит“.

— Все пак не мога да разбера защо си тук. Вече не сме преследвани.

— Но можем да бъдем.

— По-точно: защо си тук сега?

Не смея да говоря открито, понеже наблюдателите-вардияни ще разберат.

— Имам способността да омагьосвам червеите. Дължа го отчасти на една от моите предшественици, повели първоначалната миграция към Дюн.

Спомняш си, Уали. Веднъж разговаряхме само двете отвън на пясъка и никой не можеше да ни чуе. Сега вече трябва да си разбрала причината за моето посещение.

— Спомням си. Ти каза за нея, че е истински свободна.

— И Зенсуни-учител.

Уали, аз ще оглавя своята миграция. Но ще са ми нужни червеи, които само ти можеш да осигуриш. Всичко трябва да стане бързо. Сведенията от Свързващия възел налагат спешни действия. Първите кораби няма да закъснеят. Нощес… А може би утре? Страх ме е от онова, което носят.

— Държиш ли още на възможността да върнеш няколко червея в Централата за подробно изучаване?

О, да, Уали! Добре си запомнила.

— Може да се окаже интересен експеримент. Нямам много време за подобни занимания, но всяко допълнително познание не е излишно.

— Ще бъде много влажно за тях.

— Големият трюм на не-кораба би могъл да се преустрои в лаборатория с пустинни условия. Пясък, атмосфера с регулирани параметри… Основните необходими неща са там от времето, когато пренесохме първия червей.

Шийена погледна към западния прозорец:

— Залез. Ще ми се да сляза и да повървя пак по пясъка. Ще се върнат ли първите кораби още тази нощ?

— Разбира се, света майко. — Уали се отмести, за да освободи пътя към вратата.

Шийена заговори, докато ставаше:

— След не много време наблюдателният пост ще трябва да бъде преместен.

— Готови сме.

Слънцето полягаше отвъд хоризонта, когато тя излезе от засводената улица в края на поселището. Закрачи бързо в осветената от звездите пустиня, опипвайки я със сетивата си, както бе правила още в детските години. Ой, ето и канелен аромат. Червеи наблизо.

Спря, обърна се на северозапад с гръб към последния слънчев светлик и сложи опънатите си длани над и под очите по старата привичка на свободните, ограничавайки едновременно обзора и светлината. Започна да наблюдава през подръчния хоризонтален визьор. Всяко тяло, спускащо се от небето, трябваше да премине през тесния процеп между дланите й.

Още тази нощ ли? Навярно ще започнат да слизат само след пълно стъмване, забавяйки момента на обясненията. Цяла нощ за размисъл.

Тя зачака с бин-джезъритско търпение. Огнена дъга очерта тънка линия над северния хоризонт. Още една. И още една, ориентирани точно към космодрума. Шийена долови ускорените удари на сърцето си. Дойдоха!

Какво ли послание носят за Сестринството? Връщащи се с триумфа на победата войници или бежанци? Разликата можеше да се окаже незначителна, имайки предвид еволюцията на Одрейдиния план.

Ще разбере сутринта.

Свали ръце от очите си и почувства, че трепери. Дълбоко вдишване. Молитвата.

След малко вече вървеше със специалната крачка, научена в пустинните пясъци на Дюн и запомнена завинаги. Бе почти забравила колко труд изисква тя от мускулите на краката. Сякаш носиш допълнителен товар. Използваните рядко напоследък мускули я наболяваха, но веднъж овладяната неритмична стъпка никога не можеше да бъде забравена.

А имаше време, когато дори не ми се присънваше, че отново ще мога да вървя така.

Ако наблюдателите-вардияни успееха да уловят тази мисъл, колко ли щяха да се зачудят на своята Шийена?