Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

Мартин Бек ужасно измръзна. Тръгна по „Регерингсгатан“ с бърза крачка в южна посока, с ръце в джобовете и поглед, забит в земята.

Колберг пристигна след половин час.

— На „Рьорстрандсгатан“ всичко е спокойно.

— Видя ли те?

— Вървеше като сомнамбул. Не мисля, че би видял и хипопотам на два метра.

Мартин Бек завъртя номера на полицейски сержант Соня Хансон. Чувстваше, че ако не се отнася към нея с повишено внимание и ако не оценява усилията й, тя просто няма да издържи.

— Утре е събота, по-точно днес вече е събота. Той работи до дванайсет. Мини покрай него, когато свършва. Ей така, просто намини, сякаш ти е по пътя, хвани го за ръката и кажи: „Ей, аз те чаках. Защо не се обади?“ Или нещо такова. Горе-долу. Нищо повече. После се махни от него. Гледай да не си много загърната. — И след кратка пауза: — Този път трябва да направиш всичко възможно.

Завърши разговора. Другите двама го наблюдаваха.

— Кой следи най-добре? — попита разсеяно Мартин Бек.

— Стенстрьом.

— От мига, в който онзи излезе от портата утре сутринта, трябва плътно да бъде следен. Стенстрьом да се заеме с това. Всичките му движения да бъдат докладвани. Тук. На другия телефон. Двама от нас трябва винаги да бъдат тук. Ще напускаме стаята един по един.

Алберг и Колберг все още го гледаха, но той не ги забеляза.

В осем без двайсет и две минути се отвори портата на „Рьорстрандсгатан“ и задачата на Стенстрьом започна.

Той се придържаше близо до експресната фирма на „Смоландсгатан“, докато часът стана единайсет и четвърт, после влезе в кафето, седна до прозореца и зачака.

В дванайсет без пет видя Соня Хансон на ъгъла с „Норландсгатан“.

Беше облечена в тънко синьо палто от туид с широко остро деколте и силно стегната с колан талия. Под палтото носеше черен джемпър с висока яка. Беше гологлава, с ръкавици, но без чанта. Чорапите и черните обувки изглеждаха твърде тънки за студеното време.

Тя пресече улицата и изчезна от погледа му.

Персоналът от бюрото за експресни услуги започна да излиза и накрая мъжът на име Бенгтсон се появи и заключи вратата на кантората. Той тръгна по тротоара и тъкмо бе слязъл и изминал един-два метра по уличното платно, когато Соня Хансон го настигна тичешком. Хвана го за ръкава на палтото и каза нещо, гледайки го право в лицето. Пусна го почти веднага, продължи да говори, отдалечи се малко от него, завъртя се на токчетата си и затича по улицата.

Стенстрьом успя да види лицето й. То изразяваше порив, радост и молба. В себе си той изръкопляска на нейното представление.

Мъжът остана на мястото си, следейки я с поглед. Направи движение, сякаш да я последва, но промени решението си, пъхна ръце в джобовете и бавно продължи пътя си с наведена глава.

Стенстрьом си взе шапката и внимателно се измъкна през вратата. Когато Бенгтсон зави зад ъгъла, той го последва.

В полицейския участък в „Клара“ Мартин Бек тъжно се взираше в телефона. Алберг и Колберг временно бяха прекратили играта на шах и мълчаха всеки зад своя вестник. Колберг се бореше с някаква кръстословица и френетично дъвчеше писалката.

Когато телефонът най-после иззвъня, той така силно я захапа, че я счупи на две.

Мартин Бек държеше слушалката плътно притисната до ухото си още преди да заглъхне сигналът.

— Здрасти. Соня е. Мисля, че мина добре. Направих каквото каза.

— Добре. Видя ли Стенстрьом?

— Не, но предполагам, че беше някъде наблизо. Не посмях да се обърна, тичах по целия път чак до ЕнКо.

— Нервна ли си?

— Не. Ни най-малко.

Часът вече беше един и петнайсет, когато телефонът иззвъня отново.

— Намирам се в павилиона за цигари на „Йернторгет“ — обади се Стенстрьом. — Соня беше чудесна. Май че му пусна муха в главата. Минахме през парка, по моста „Стрьомбрун“, а после той се мота в Стария град.

— Бъди внимателен.

— Няма страшно. Той ходи като зомби, не вижда и не чува нищо наоколо. Трябва да потеглям да не го изпусна.

Алберг се изправи и се заразхожда напред-назад.

— Не е най-приятната работа, която й дадохме — намръщи се той.

— Ще се справи отлично — възрази Колберг. — Ще се справи и нататък. Само Стенстрьом да не направи нещо и да го уплаши оня.

След малко добави:

— Но Стенстрьом, разбира се, е добър.

Мартин Бек не отговори.

Часовникът на стената сочеше три часа и две минути, когато Стенстрьом отново се обади:

— Сега сме на „Фолкунгагатан“. Той само върви нагоре-надолу из разни улици, без да спира и без да се оглежда. Някак изглежда апатичен.