Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

Половин час по-късно докладът беше готов.

— Прибери се и си отспи — каза му Хамар. — Изглеждаш уморен.

Мартин Бек наистина бе уморен. Взе такси до в къщи, вечеря и си легна.

Заспа мигновено.

В един и половина през нощта бе събуден от телефона.

— Спеше ли? Съжалявам, че те събудих. Исках само да ти кажа, че е готово. Той се яви сам.

— Кой?

— Холм, съседът. Нейният човек. Изплю си всичко. Ревност. Странно, а?

— Чий съсед? За кого говориш?

— За оная в Стуренген, естествено. Исках само да ти кажа, за да не седиш буден и да мислиш напразно… Господи, да не съм сбъркал?

— Да.

— Да, по дяволите! Ти не беше там. Стенстрьом беше. Извинявай. Ще се видим утре.

— Много мило, че се обади — каза Мартин Бек.

Върна се обратно в леглото, но не можа да заспи. Лежеше и гледаше в тавана, вслушан в леките похърквания на жена си. Усещаше се празен и отчаян.

Когато слънцето огря стаята, той се обърна настрана и помисли: утре ще се обадя на Алберг.

На другия ден му се обади, после още четири-пет пъти всяка седмица през следващия месец, но никой от двамата нямаше нещо особено за казване. Произходът на момичето си оставаше мистерия. Вестниците престанаха да пишат за случая и Хамар вече не питаше как вървят нещата. Все още нямаше сведения, които да съвпадат. Понякога изглеждаше, сякаш тя никога не е съществувала. Всички освен Мартин Бек и Алберг май бяха забравили, че някога са я виждали.

В началото на август Мартин Бек си взе една седмица отпуск и замина със семейството си по крайбрежието. Когато се върна, се зае с обикновената си работа, която се бе понатрупала. Чувстваше се потиснат и спеше лошо.

Една нощ в края на август лежеше в леглото и се взираше в тъмнината.

Късно същата вечер се бе обадил Алберг — от хотела и явно леко пийнал. Говориха малко за убийството и преди да сложи слушалката, Алберг каза:

— Който и да е и където и да е, ще го хванем.

Мартин Бек стана и потътри боси крака към дневната. Там запали лампата над бюрото си и погледна корабния модел на „Дания“. Все още му оставаше такелажът.

Седна на масата и измъкна една папка от чекмеджето. Там бяха описанието на момичето от Колберг и копия от снимките, направени от фотографа в Мутала преди два месеца. Въпреки че знаеше почти наизуст описанието, пак го прочете внимателно и бавно. После нареди снимките пред себе си и дълго ги разглежда.

Когато прибра папката и загаси лампата, си помисли: която и да е била и откъдето и да е, ще разбера.

— Интерпол, да ме вземат мътните — изруга Колберг.

Мартин Бек не каза нищо. Колберг надникна над рамото му.

— Да не би да пишат рапортите и на френски?

— Да. Този е от полицията в Тулуза. Имали са едно изчезване.

— Френска полиция — вдигна рамене Колберг. — Миналата година правих едно разследване при тях чрез Интерпол. Една малка палавница от Юршхолм. Три месеца не се чу звук, след което пристигна едно дълго, проклето писмо от парижката полиция. Не разбрах нито дума и го дадох за превод, а на другия ден прочетох във вестниците, че я намерил някакъв шведски турист. Намерил я бил, Господи Боже! Тя си седяла в оная световноизвестна кръчма, дето ходят всички шведски уличници…

— Льо Дом.

— Да, бе. Тя седяла там с някакъв арабин, с когото живеела и ходела там всяка шибана вечер почти половин година. Следобед получавам аз превода и там пише, че не е забелязвана във Франция най-малко три месеца и абсолютно я няма там и сега. Във всеки случай не и жива. „Нормалните“ изчезвания се разкриват винаги за две седмици, пишат те, и в този случай за съжаление явно става дума за престъпление.

Мартин Бек сгъна писмото, хвана крайчеца му между палеца и показалеца на дясната си ръка и го захвърли в едно от чекмеджетата.

— Какво пишат? — попита Колберг.

— За момичето от Тулуза ли? Испанската полиция я намерила преди седмица в Майорка.

— По дяволите, колко печати и глупави думи трябват, за да се каже толкова малко.

— Да — съгласи се Мартин Бек.

— Впрочем твоята мадама не е шведка, както всички мислеха от самото начало. Странно.

— Кое?

— Че никой не я търси, която и да е. И аз понякога си мисля за нея.

Тонът на Колберг значително се повиши:

— Това ме дразни. Дразни ме страхотно! Колко нишки си изтеглил досега?

— Двайсет и седем с тази.

— Ще има още.

— Сигурно.

— Не мисли чак толкова за тая гадост.

— Няма.

„Добрите съвети положително са по-полезни, когато ги даваш, а не когато ги получаваш“, помисли Мартин Бек. Изправи се и отиде до прозореца.