Пер Вальо - Заключената стая

Показанията на шлосера така объркаха Гюнвалд Ларсон, че той прочете записките още веднъж, преди да извика последния свидетел.

Той беше петдесетгодишен часовникар, който седял в колата си пред банката и чакал жена си, влязла в обувния магазин от другата страна на улицата. Страничното стъкло на колата било спуснато и той чул изстрела, но не проумял какво точно се е случило — на Хурнсгатан има голямо движение, винаги е много шумно. В три без пет от банката излязла жена. Обърнал й внимание, защото много бързала, даже не се извинила на възрастната жена, която блъснала. Дори си помислил колко типично е това за стокхолмците, вечно бързащи и груби помежду си. Самият той е от Сьодертеле. Жената била в панталони, на главата си носела нещо подобно на каубойска шапка, в ръката си държала черна мрежа. Дотичала до ъгъла и свила в пресечката. Не, не е сядала в никаква кола и не се е спирала по пътя си.

Гюнвалд Ларсон предаде по телефона в управлението белезите на двамата пътници от реното, след това се изправи, събра книжата си и погледна часовника. Беше вече шест…

А имаше чувството, че е работил без полза.

Данните за колите са съобщени отдавна на полицаите, които първи са пристигнали на местопрестъплението. Освен това свидетелските показания са твърде различни. С една дума — нищо съществено. Както обикновено.

Може би няма да е лошо да поработи още малко със свидетелите, които бяха по-надеждни? Излишно е. Всички те отдавна бързаха да се приберат по домовете си.

Гюнвалд Ларсон освободи свидетелите, облече куртката си и се върна в банката.

Останките на доблестния учител по физкултура бяха, вече отнесени, но от патрулната кола слезе млад полицай и доложи, че старши следователят Рьон чака старши следователя Ларсон в кабинета си.

Гюнвалд Ларсон въздъхна и се отправи към колата си.

Той отвори очи и се почуди — беше жив…

В това нямаше нищо ново, вече петнадесет месеца всяка сутрин, щом се събудеше той се питаше в недоумение:

„Все пак как останах жив?“

И вторият му въпрос:

„Защо стана така?“

Преди да се събуди, той сънуваше сън. Този сън също беше на година и три месеца.

Препуска на кон. Носи се в галоп, прилепен към гривата, и хладният вятър си играе с косите му.

След това тича по гаров перон. Пред него — човек с пистолет в ръка. Той познава този човек, знае какво ще се случи ей сега. Това е Чарлз Гито, пистолетът му е спортен, марка „Хамерли интернешънъл“.

Гито натиска спусъка и в същата секунда той препречва гърдите си и среща изстрела с гърдите си. Ударът в гърдите е като удар с тежък чук. Жертвата е направена. Но вече е очевидно, че е напразна. Президентът лежи по гръб, лъскавият цилиндър е хвръкнал от главата му и се търкаля по земята, описвайки полукръгове…

В този момент той се събужда. Отначало всичко е черно, мозъкът изгаря във вълна парещ пламък, след това открива очи.

Мартин Бек лежеше в леглото си и гледаше тавана. В стаята беше светло.

Той размишляваше за своя сън. Безсмислен сън, особено в тази му версия.

И твърде много несъобразности. Например оръжието: откъде накъде спортен пистолет, когато тук е нужен револвер, в най-лошия случай „Дерингер“. И защо Харфилд се оказва ранен смъртоносно, та нали Мартин Бек посрещна куршума с гърдите си? 1 1 Двадесетият президент на САЩ Харфилд е ранен смъртоносно от Чарлз Гито през юли, 1881 г.

Той не знаеше как изглежда в действителност убиецът. Може би някога е виждал портрета му, но паметта му не беше запазила никакви черти. В сънищата му Гито най-често беше синеок блондин с гладка прическа и светли мустачки, но днес той му напомняше повече от всичко на някакъв известен киноартист.

Ама, разбира се — Джон Карадин в ролята на комарджията от „Дилижансът“. С една дума — пълна романтика.

Между другото, куршумът в гърдите съвсем не беше романтика. Ако един куршум, преминавайки през десния бял дроб, заседне до гръбначния стълб, той дълго време причинява остра болка.

Напълно реални бяха и други детайли от неговия сън. Например спортният пистолет. Такъв държеше в ръката си бившият полицай, синеок блондин с гладка прическа и светли мустачки. Те се срещнаха на покрива на една къща под хладно пролетно небе. Целият им разговор се сведе до един пистолетен изстрел.

През нощта на същия ден той се събуди в някаква стая с бели стени, по-точно в отделението по гръдна хирургия на Каролинската болница. И макар да му казаха, че раната не е опасна, той с изненада се питаше, как стана така, че все пак оживя.