Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

— Приятен младеж — каза тя. — И хубав при това; но съмнявам се дали е подходящ за Джун.

Соумс докосна ръба на един позлатен абажур.

— Тя ще го опитоми — каза той, като наплюнчи крадешком пръста си и потърка топчетата на абажура. — Истинска някогашна политура — днес вече не се намира. Добра цена ще получи при продажба у Джобсън. — Говореше с увлечение, сякаш чувстваше, че забавлява старата си леля. Рядко се случваше да е така доверително разговорчив. — Не бих имал нищо против да го купя — добави той; — човек винаги може да получи добра цена за стара политура.

— Ти си така добре запознат с тия неща — каза леля Ан. — А как е милата Айрин?

Усмивката на Соумс угасна.

— Много добре — отвърна той. — Оплаква се, че не можела да спи, а всъщност спи много по-добре от мен. — И погледна към жена си, която разговаряше с Босини при вратата.

Леля Ан въздъхна.

— Може би — започна тя — за нея ще е по-добре да не дружи толкова с Джун. Нашата мила Джун има такъв независим характер!

Соумс поруменя. Червенината изчезна бързо от плоските му бузи и се задържа между очите — признак за неспокоен размисъл.

— Не я знам какво намира в тая вятърничава палавница — избухна той, но забеляза, че не са вече сами, обърна се и започна пак да оглежда абажура.

— Казват, че Джолиън купил още една къща — обади се наблизо баща му; — много пари трябва да има той… та не знае какво да ги прави! На Монпелие Скуеър, близо до Соумс! Но те не ми казаха… Айрин никога нищо не ми казва!

— На чудесно място, на две минути от мене — чу се и гласът на Суидин. — А от моята къща до клуба аз отивам само за осем минути.

Местоположението на къщите им беше от жизнено значение за Форсайтови и това не беше никак чудно, защото къщите въплъщаваха същността и благополучието им.

Баща им, от фермерски род, бе дошъл от Дорсетшир в началото на века.

„Високомерният дорсетски Форсайт“, както го наричаха близките му, беше каменоделец по занаят и стигна до положението на майстор-зидар. Към края на живота си се пресели в Лондон, дето продължаваше да строи до смъртта си. Беше погребан в Хайгейт 11 11 Гробище в Лондон. . Остави повече от трийсет хиляди лири на децата си. Ако се случеше да го спомене, Джолиън старши казваше: „Суров, строг човек, без особена изтънченост.“ Второто поколение Форсайтови смяташе, че не може да се гордее с него. Единствената аристократична черта, която можеха да открият в нрава му, беше навикът да пие мадейра.

Леля Естер, авторитет по историята на рода, го описваше така:

— Не помня да е работил някога, поне по мое време. Той беше, мили мои, как да кажа… просто собственик на къщи. Косите му бяха като на чичо Суидин. Изобщо беше едър, набит мъж. Висок ли? Не — е, не особено висок. (В действителност беше пет фута и пет инча 12 12 Един фут = 30,5 см; а един инч = 2,5 см , с луничаво лице.) Имаше свеж цвят на лицето. Помня, че обичаше да пие мадейра, но питайте леля си Ан. Какъв е бил баща му ли? Хм… имал земя из Дорсетшир, край морето.

Джеймс бе отишъл веднъж да види лично как изглежда родният им край. Намерил бе две старши ферми, една коларска пътека, прокарана в червената пръст до воденичка на брега; една сива църквица, подпряна отвън, и още един малък и по-сив параклис. Реката, която движеше воденичката, се разливаше и ромонеше в десетина поточета. А край устието й се търкаляха прасета. Лека мараня забулваше цялата гледка. Из тая низина, затъващи в калта и загледани в морето, първите Форсайтови са се задоволявали столетия подред да минават всяка неделя.

Не се знае дали Джеймс се бе надявал да открие там някакво наследство или славна старшина; но се върна съвсем унил, като се мъчеше с трогателно усилие да не издаде разочарованието си.

— Малко нещо може да се научи оттам — каза той, — обикновено провинциално местенце, старо като хълмовете край него.

Утешаваше се го само древността му. Джолиън старши, у когото имаше понякога изблици на безнадеждна почтеност, споменаваше прадедите си като „дребни земевладелци… навярно съвсем незначителна работа“. Но все пак повтаряше думата „земевладелци“, сякаш намираше утеха в нея.

Всички Форсайтови бяха обаче преуспели и достигнали тъй нареченото „видно обществено положение“. Притежаваха акции от най-различни предприятия, но — като изключим Тимоти — никакви държавни ценни книжа, защото нищо не ги плашеше така, както само три на сто печалба от парите. Имаха колекция от картини, поддържаха всички благотворителни начинания, които можеха да облагодетелстват някога заболялата им прислуга. От баща си, строителя, бяха наследили дарба и любов към тухлите и хоросана. Отначало може би членове на някаква проста секта, те се числяха сега, както е редно, към английската църква и заставяха жените и децата си да посещават доста редовно най-модните столични църкви. Биха били огорчени и изненадани, ако се усъмните в християнството им. Някои си плащаха и тронове в църквите, като изразяваха по този начин съвсем практично съгласието си с Христовото учение.