Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

— Аз съм много добре, — продължи Джеймс, — но нервите ми не са в ред. И най-малката дреболия ме тревожи до смърт. Трябва да отида в Бат 8 8 Бат — летовище с минерални бани в Югозападна Англия. .

— Ах, Бат! — каза Никълъс. — Аз опитах Хорогейт 9 9 Хорогейт — летовище с минерални бани в Североизточна Англия. . Но не струва. На мен ми трябва морски въздух. Нищо не може да се сравни с Ярмут 10 10 Морски курорт на източното английско крайбрежие. . Като отида там, спя…

— Черният ми дроб е много зле — прекъсна го бавно Суидин. — Чувствам ужасна болка ей тук. — Той постави ръка на дясното подребрие.

— Липса на движение — промълви Джеймс, като гледаше чашата. И побърза да добави: — И мене ме боли там.

Суидин се изчерви и заприлича на пуяк.

— Ако е за движение — каза той, — предостатъчно се движа. Никога не си служа с асансьора в клуба.

— Не знаех — побърза да се обади Джеймс. — За никого нищо не зная; никой нищо не ми казва.

Суидин го изгледа втренчено и запита:

— Какво взимаш, като те боли ей тук?

Лицето на Джеймс се проясни.

— Взимам една смес… — започна той.

— Как си, чичо?

Застанала пред него, Джун му подаваше ръка, вдигнала към високия си чичо своето решително, дребно лице.

Оживлението по лицето на Джеймс угасна.

— А ти как си? — наведе се той към нея. — Утре заминавате, значи, за Уелс при лелите на годеника? Ще има да ви вали дъжд там. Това не е истински старинен Уустър. — Той почука чашата. — Сервизът, който подарих на майка ти за сватбата й, беше истински.

Джун се ръкува последователно с тримата братя на дядо си и се обърна към леля Ан. Лицето на старата дама се озари от безкрайна нежност; тя целуна с трепереща пламенност бузата на девойчето.

— И така, миличка — каза тя, — вие заминавате за цял месец!

Девойката се отдалечи, а леля Ан се загледа в стройната дребна фигурка. Кръглите стоманеносиви очи на старата дама, започнали да се замрежват като очи на птица, я проследиха замислено из шумното множество; защото хората започнаха да се сбогуват. Тя продължи да притиска един в друг пръсти, за да заякчи волята си пред неизбежната окончателна раздяла.

„Да — помисли тя, — всичките бяха много мили; много свят дойде да й честити. Тя трябва да се чувства наистина щастлива.“

Сред множеството пред вратата — елегантни представители на семейства на юристи, лекари, борсови деятели, на неизброимите професии на висшата буржоазия — имаше само двайсет на сто Форсайтови, но за леля Ан всички изглеждаха Форсайтови… А разликата не беше много голяма… За нея всички тука бяха хора от собствената й кръв и плът. Този род беше за нея целият свят, тя не познаваше, никога навярно не бе познавала друг. Всичките им дребни тайни, болести, годежи и бракове, как живеят, печелят ли, или не — всичко това беше нейно притежание, радост и живот; вън от него съществуваше само неясна, тъмна мъгла от събития и личности без истинско значение. Това именно тя щеше да изостави, когато дойде нейният ред да умре; това именно й придаваше онази значимост, скритото самомнение, без които ни един от нас не би могъл да понася живота. В това тя се вкопчваше стръвно, с всекидневно растяща жал. Щом животът се изплъзваше от нея, това поне тя можеше да задържи докрай.

Припомни си бащата на Джун, Джолиън младши, избягал с чужденката. Ах! Какъв тежък удар за баща му и за целия род! Такъв многообещаващ младеж! Тежък удар, макар че, за щастие, бе минал без обществен скандал, защото жената на Джо не бе поискала развод. Отдавна беше то! А когато майката на Джун почина преди шест години, Джо се бе оженил за оная жена и сега, както разправяха, имал две деца от нея. Но все пак бе загубил правото си да присъства днес, отнел й бе цялото чувство на семейна гордост, лишил я бе от справедливата радост да го види и целуне, него, с когото така много се гордееше, него, многообещаващия младеж! Тази мисъл размъти отново горчилката на отколешното огорчение в упоритото старческо сърце. Очите й овлажняха леко. Тя ги изтри скришом с изящна батистена кърпичка.

— Е-е, лельо Ан? — обади се един глас зад нея.

Гладко избръснат, с плоски бузи, гърди и рамене, но с нещо неуловимо и потайно в изражението и държанието си, Соумс Форсайт погледна косо към леля Ан, сякаш искаше да я види през крилото на носа си.

— Какво мислиш за този годеж? — запита той.

Леля Ан го загледа с гордост. Най-голям от племенниците й, след като Джолиън младши бе излетял от семейното гнездо, Соумс беше сега неин любимец, защото в него тя виждаше сигурен пазител на родовия дух, който скоро щеше да се изплъзне от нейната охрана.