Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

Не беше лесно да се разбере възхищение ли, завист или презрение преобладаваше в тази забележка.

Тимоти излизаше наистина твърде рядко. Най-млад в рода, издател по професия, той беше подушил преди няколко години кризата, която още не бе настъпила, но, по общи предвиждания, щеше скоро да настъпи, продаде дяловете си от една фирма, издаваща главно религиозни книги, и вложи твърде значителна сума в държавни ценни книжа с 3% лихва. Тази постъпка го отдели веднага от останалите Форсайтови, които не се задоволяваха с по-малко от 4% за капиталите си; а усамотението подкопа бавно, но сигурно неговия дух, надарен с може би прекалена предпазливост. Той се бе превърнал в мит — в един вид въплъщение на чувството за сигурност, притулено зад фасадата на Форсайтовия мир. Не беше извършил никога неблагоразумието да се ожени или да се обремени по какъвто и да е начин с потомство.

Джеймс заговори пак, като почукваше порцелановата чаша:

— Не е истински старинен Уустър 7 7 Изделие от Уустър — център на английската порцеланова индустрия. . Предполагам, че Джолиън ви е казал нещо за тоя младеж. Доколкото разбрах, той имал някаква работа, доходи или връзки, заслужаващи внимание; но все пак не знам… на мене никой нищо не ми казва.

Леля Ан поклати глава. По старческото й лице, четвъртитата брадичка и орлов нос пробягнаха тръпки; тя стисна и преплете пръсти, сякаш искаше да съживи неуловимо волята си.

С няколко години по-възрастна от всички останали Форсайтови, тя заемаше особено положение сред тях. Опортюнисти и егоисти — макар и не по-големи от другите в същата среда, — те благоговееха пред тази безукорна жена, а когато им се случваше да сбъркат нещо, чисто и просто я отбягваха.

Джеймс кръстоса своите дълги, мършави нозе и продължи:

— Джолиън ще постъпи, както е решил. Няма деца… — Той млъкна, защото си припомни за Джолиън младши, бащата на Джун, който бе провалил живота си и се бе отстранил, след като бе изоставил съпругата и детето си, за да избяга с гувернантката чужденка. — Както и да е — продължи бързо той, — щом иска да постъпва така, смятам, че може да си позволи такова нещо. Предполагам, че ще й даде хиляда лири годишно — няма кому другиму да остави парите си.

И протегна ръка на един пъргав, избръснат мъж, почти без косъм на главата, с дълъг крив нос, плътни устни и студени сиви очи под правоъгълното чело.

— Как си, Ник? — промълви той.

Никълъс Форсайт, подвижен като птиче, с изражение на прекалено умен ученик (той бе натрупал по съвсем законен път голямо състояние от дружествата, на които беше директор), докосна студената длан на брат си с върха на своите още по-студени пръсти и бързо ги отдръпна.

— Не съм добре — отвърна намусено Ник, — от цяла седмица не съм добре. Не мога да спя. Докторът не можа да ми обясни защо. Способен мъж е, иначе нямаше да го избера, но досега не съм получил от него друго освен сметки.

— Доктори! — Джеймс натърти рязко на думата. — Викал съм всички лондонски доктори за тоя или оня у нас. Никой не може да те задоволи — какво ли няма да ти измислят. Ето Суидин например. Каква полза е имал от тях? Погледнете го: по-дебел от всякога, просто грамаден; а не могат да му смъкнат килограмите. Погледнете го само!

Високият, едър, широкоплещест Суидин Форсайт, надут като гълъб под пъстрата перушина на ярките жилетки, идваше важно и наперено към тях.

— Е-е… как сте? — запита разглезено той, произнасяйки гърлено буквата „К“ (той задържаше почти винаги на безопасно място от гърлото си тази мъчна буква). — Хак сте?

Всеки брат си придаваше по-загрижено изражение, когато поглеждаше някого от другите двама, защото знаеше от опит, че ще се опитат да омаловажат оплакванията му.

— Тъкмо приказвахме — каза Джеймс, — че не можеш да отслабнеш.

Бледите кръгли очи на Суидин изпъкнаха от усилието, което направи, за да чуе.

— Да отслабна ли? Много съм си добре — отвърна той, като се понаведе напред. — Защо ще приличам на клечка за зъби като вас?

И, като се побоя, че гърдите му ще изгубят своята линия, побърза да дръпне раменете назад и да застане неподвижно, защото за него нямаше нищо по-важно от изисканата външност.

Леля Ан премести от единия към другия старческите си очи. Снизходителен и строг беше техният поглед. Тримата братя я погледнаха на свой ред. Поизнемощяла беше малко. И все пак, чудна жена! Осемдесет и шест години й бяха ударили; може да изкара още десет, а винаги си е била слаба. Двамата близнаци, Суидин и Джеймс, бяха само на седемдесет и пет, а Никълъс беше просто младенец със своите седемдесет години. Всички бяха едри, яки мъже, а изводът от това беше насърчителен. От всички видове имот всеки от тях ценеше, естествено, най-много собственото си здраве.