Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

— Дали мистър Джолиън Форсайт продължава да членува тук?

— Да, сър, и сега е в клуба, сър. За кого да известя?

Джолиън старши се смути.

— За баща му — каза все пак.

И застана до камината.

Джолиън младши, който си тръгваше вече, бе сложил шапка и излизаше в хола, когато портиерът го посрещна. Не беше вече млад, косите му бяха започнали да посивяват, а лицето — копие на бащиното, само че по-тясно, със същите големи, увиснали мустаци — беше явно уморено. Той пребледня. Ужасна беше тази среща след толкова години. Защото нищо на света не е токова ужасно, както да бъдеш зрелище на хората. Приближиха се и се ръкуваха, без да продумат. После бащата каза с треперещ глас:

— Здравей, момчето ми!

А синът отговори:

— Здравей, татко!

Ръката на Джолиън старши потрепера в тънката кожена ръкавица.

— Ако пътят ти е в същата посока, мога да те отведа — каза той.

И, сякаш бяха свикнали да се изпращат всяка вечер до вкъщи, те излязоха и се качиха във файтона.

На Джолиън старши се стори, че синът му е пораснал. „Изобщо е възмъжал“ — каза си той. Вродената приветливост по лицето на сина се прикриваше сега зад една почти насмешлива маска, сякаш условията на живота му бяха наложили да носи броня. Чертите бяха непогрешимо Форсайтовски, но изражението имаше по-скоро вглъбеността на учен или философ. Принуден е бил без съмнение да се вглежда твърде много в себе си през тия петнайсет години.

За Джолиън младши първото впечатление от бащата беше несъмнено сътресение — така уморен и остарял изглеждаше той. Но във файтона му се стори почти непроменен — все така изправен, с все същото спокойно изражение, което синът така добре помнеше, с все същия пронизващ поглед.

— Добре изглеждаш, татко.

— Средно — отвърна Джолиън старши.

Чувстваше, че трябва да изрази с думи тревогата, която го измъчваше. Щом бе успял да си възвърне сина, трябваше да узнае какво е финансовото му положение.

— Слушай, Джо — започна той, — бих желал да чуя в какви води плуваш. Предполагам, че имаш дългове?

Започна по тоя начин, за да улесни сина си да признае.

Джолиън младши отвърна с насмешливия си глас:

— Не, нямам.

Джолиън старши видя, че го е ядосал, и докосна ръката му. Изложил се бе на тоя риск. Но имаше защо, а освен това Джо никога не бе му се сърдил по-рано. До Станхоп Гейт не проговориха повече. Джолиън старши го покани да влезе, но Джолиън младши поклати глава.

— Джун не е тук — побърза да каже баща му; — замина днес на гости. Навярно знаеш, че е сгодена?

— Вече? — промълви Джолиън младши.

Джолиън старши слезе и, като плащаше курса, за пръв път в живота си даде на кочияша вместо шилинг една лира.

Кочияшът захапа монетата, шибна скришом коня по корема и продължи по пътя си.

Джолиън завъртя полека ключа, после покани с ръка сина си. Джолиън младши го гледаше как закача замислено палтото си с изражението на момче, което възнамерява да краде череши.

Вратата на трапезарията беше отворена, фитилът на лампата намален, един спиртник съскаше на табличката за чай, а недалеч от нея една безсрамна котка спеше на масата. Джолиън старши я „изшътка“ веднага. Така му поолекна; и захвърли цилиндъра подир животното.

— Има бълхи — каза той, като я изгони от стаята. На вратата на приземния етаж изшътка още няколко пъти, за да я прогони по-бързо. В това време, по някакво странно съвпадение, икономът се показа на стълбите.

— Можете да си легнете, Парфит — каза Джолиън старши. — аз ще заключа и загася.

Когато влезе отново в трапезарията, котката го бе преварила с вирната опашка, сякаш искаше да му каже, че бе разбрала още отначало намерението му да се освободи от икономя.

Домашните хитрувания на Джолиън старши бяха имали през целия му живот все тоя злощастен завършек.

Джолиън младши не можа да прикрие усмивката си. Той имаше особен дар да се надсмива и всичко тази вечер му се струваше смешно. Случката с котката, вестта за годежа на дъщеря му. Имаше толкова участие или дял в нейния живот, колкото и в живота на Писана! И се възхити от тая поетична преценка!

— Как изглежда сега Джун? — запита той.

— Дребничка — отвърна Джолиън старши. — Казват, че прилича на мен, но грешат. Прилича повече на майка си — същите очи и коса.

— О! А хубавичка ли е?

Джолиън старши беше истински Форсайт и не можеше да хвали непринудено, особено нещо, от което наистина се възхищава.

— Не е лоша… има типична форсайтовска брадичка. Ще се чувствам самотен, Джо, когато Джун напусне тая къща.