Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

Тази вечер тя беше мрачно величествена в черна коприна, с лилав бордюр по скромното триъгълно деколте, и черна кадифена панделка в основата на тънката шия. Почти всички Форсайтови смятаха черния и лилавия цвят за най-приличния за всички вечерни рокли.

Понамуси се към Суидин и каза:

— Ан питаше за теб. Цяла вечност не си идвал.

Суидин сложи палци на мишничните извивки на жилетката си и отвърна:

— Ан е много отслабнала, трябва да повикате лекар!

— Мистър и мисис Никълъс Форсайт!

Никълъс Форсайт влезе усмихнат, вдигнал правите си вежди. През деня бе успял да прокара план за използване на някакво племе от Горна Индия в златните мини в Цейлон. Отдавнашен негов план, пробутан с големи мъчнотии… Редно беше да се радва. Това щеше да удвои добива на мините му, а — както той често убедително твърдеше — всеки човек трябва да умре, така че все едно е дали ще умре от бедност и старост в собствената си страна, или преждевременно от влагата в чуждестранна мина, щом с тази промяна в живота си ще бъде полезен за британската империя.

Досетливостта му беше несъмнена. Вдигайки към слушателя кривия си нос, той добавяше:

— Поради липса на няколкостотин такива работници години наред не сме давали дивиденти и погледнете стойността на акциите ни. Не мога да взема и по двайсет шилинга за тях.

Ходил бе вече в Ярмут и се бе върнал оттам с чувството, че е продължил с десет години живота си. Стисна ръка на Суидин и извика весело:

— Ето ни пак всички заедно!

Слабата мисис Никълъс се усмихна с плаха веселост зад гърба му.

— Мистър и мисис Джеймс Форсайт! Мистър и мисис Соумс Форсайт!

Суидин прибра крака и застана като безукорен домакин.

— Добре дошъл, Джеймс, добре дошла, Емили! Как си, Соумс? Какво правиш?

Ръката му сграбчи ръката на Айрин, очите му светнаха. Хубава жена… малко бледа може би, но каква фигура, какви очи, какви зъби! Прекалено хубава за тоя приятел Соумс!

Боговете бяха дали на Айрин тъмнокафяви очи и светла коса — странно съчетание, което привлича погледите на мъжете и минава за белег на слаб характер. А плътната мека бледност на шията и раменете й над златистата рокля придаваха очарователна странност на личността й.

Соумс стоеше зад нея, приковал поглед във врата й. Стрелките на Суидиновия часовник, все още отворен в ръката му, бяха отминали цифрата осем; половин час закъснение от обичайното време за вечеря… Суидин не бе обядвал… и странно първично нетърпение забушува в него.

— Джолиън няма навика да закъснява! — обърна се той с несдържано нетърпение към Айрин. — Предполагам, че Джун го е забавила!

— Влюбените винаги закъсняват.

Суидин я погледна втренчено, страните му станаха тъмнопортокалови.

— Не виждам защо. Трябва да е някаква модна глупост.

Зад това избухване мърмореше и ревеше сякаш безсловесната грубост на първобитните поколения.

— Кажете ми, кака ви се струва новата ми звезда, чичо Суидин? — каза кротко Айрин.

В дантелата над бюста й блестеше петолъчна звезда от единадесет елмаза.

Суидин погледна звездата. Той разбираше от скъпоценни камъни — никакъв въпрос не би бил по-уместен, за да отклони вниманието му.

— Кой ви я подари? — запита той.

— Соумс.

Лицето й не се промени, но бледите очи на Суидин се разшириха, сякаш го бе огорчило някакво внезапно прозрение.

— Предполагам, че скучаете в къщи — каза той. — Когато ви е приятно, заповядайте на вечеря у дома, ще ви поднеса най-хубавото вино в Лондон.

— Мис Джун Форсайт… мистър Джолиън Форсайт… мистър Босини!…

Суидин вдигна ръка и избоботи:

— А сега — на трапезата!

Той влезе под ръка с Айрин под предлог, че не я бил канил от женитбата й насам. Джун беше предоставил на Босини, който трябваше да седне между Айрин и годеницата си. От другата страна на Джун бяха Джеймс и мисис Никълъс, после Джолиън старши и мисис Джеймс, Никълъс и Гети Чесмън, Соумс и мисис Смол, която затваряше кръга със Суидин.

При семейните вечери у Форсайтови се спазваха известни традиции. Така например не се поднасяха ордьоври. Неизвестно по каква причина. По-младите членове на рода го обясняваха с високата цена на стридите, но това се дължеше по-вероятно на желанието да се стигне по-скоро до същественото, на здравия практически усет, решил веднага, че ордьоврите са празна работа. Само в дома на Джеймс не можеха да се противопоставят на обичая, приет от всички в Парк Лейн, и изневеряваха от време на време на семейното правило.