Джон Голзуърди - Сага за Форсайтови

Прибра табакерата във вътрешния джоб на палтото си, закопча се и тръгна по безкрайните стълби към стаята си, като наблягаше при стъпването си ту на единия, ту на другия си крак и се подпираше на парапета. Когато Джун се омъжи, ако изобщо — както предполагаше той — се омъжи за оня приятел, ще трябва да даде къщата под наем и да се премести в апартамент. Имаше ли смисъл да държи половин дузина прислужници, които знаят само да лапат?

Икономът се отзова веднага на звъна му — едър мъж с брада, безшумна походка и необикновена дарба да мълчи. Джолиън старши каза да му приготвят официалния костюм-отиваше да вечеря в клуба.

— Кога се върна колата, след като заведе мис Джун на гарата? В два часа ли? Да бъде готова тогава за шест и половина.

Клубът, където Джолиън старши влезе точно в седем, беше една от онези политически институции на висшата буржоазия, която бе виждала и по-добри дни. При все че беше много критикуван, а може би именно, защото беше много критикуван, той проявяваше разочароваща жизненост. На хората бе дотегнало вече да повтарят, че Дизюниън изживяваше последните си дни. Казваше го и Джолиън старши, но пренебрегваше тоя факт по начин, който твърде много дразнеше истинските клубмени.

— Защо продължаваш да членуваш там? — питаше ядосано Суидин. — Защо не минеш в Полиглот? Никъде в Лондон не можеш да намериш шампанско като нашия „Хайдсин“ за по-малко от двайсет шилинга бутилката. — И добавяше тихо: — Останали са само пет хиляди дузини. Всяка вечер пия от него.

— Ще си помисля — отговаряше Джолиън старши; но, щом си помислеше, изникваше въпросът за първоначалната вноска от петдесет лири. А след това трябваше да минат още четири-пет години, докато го приемат. И той продължаваше да мисли.

Беше вече много остарял, за да бъде либерал, отдавна бе престанал да вярва в политическата доктрина на своя клуб, знаеше се дори, че я нарича „жалка глупост“. Но му доставяше удоволствие да членува там, въпреки че се подчиняваше на принципи, съвършено противоположни на неговите собствени. Винаги бе изпитвал презрение към тоя клуб, дето се бе записал преди много години, когато бяха отказали да го приемат в Хоч-поч, защото се занимавал „с търговия“. Като че не струваше колкото кой да е от тях! И, естествено, презираше клуба, където го бяха приели. Членовете му бяха жалка пасмина, повечето хора от Сити — борсови посредници, адвокати, съдебни изпълнители, какви ли не! Както повечето хора със силен характер, но не и с голяма самобитност, Джолиън старши не зачиташе класата, към която принадлежеше. Той поддържаше добросъвестно всичките й обществени и други начинания, но тайно я смяташе за „просташка“.

Годините и мъдростта, която бе придобил, бяха замъглили спомена за поражението в Хоч-поч и той го бе възвеличил сега в съзнанието си за цар на клубовете. Отдавна щеше да е негов член, но, поради нехайството на Джек Херинг, който го бе предложил, членовете не бяха разбрали какво губят, като не го приемат. Нали бяха приели сина му Джо! Доколкото си спомняше, момчето беше и до сега член на клуба. Преди осем години му бе писало оттам.

Месеци вече не беше ходил в Дизюниън. Сградата беше разкрасена с пъстра мазилка, с каквато хората се надяват да продадат вехтите къщи и параходи.

„Отвратителен цвят има тая пушалня! — помисли си той. — Но трапезарията е добра.“

Тъмношоколадовият й тон, освежен със светлозелено, му хареса.

Поръча си вечеря и седна в ъгъла, може би на същата маса (Дизюниън, клуб с почти радикални принципи, не се отличаваше с особен напредък), дето той и Джолиън младши седяха преди двайсет и пет години, когато водеше сина си в „Дръри лейн“ 19 19 Много известен лондонски театър, основан през XVII в. .

Момчето обичаше театъра и Джолиън старши си спомняше как седеше срещу него, прикривайки вълнението си под умишлено, но неубедително нехайство.

Поръча си и същата вечеря, каквато момчето винаги си избираше — супа, бяла риба, котлети и щрудел. Ах, да беше сега срещу него!

Не бяха се срещали цели четиринайсет години. И не за пръв път през тези четиринайсет години Джолиън старши се питаше дали не трябва да укори донякъде и себе си в тази история със сина си. Една нещастна любов с оная превзета кокетка Данае Торнуърти, сега Данае Пелю, дъщеря на Антони Торнуърти, го хвърли в обятията на майката на Джун. Трябваше може би да осуети тоя брак: и двамата бяха още съвсем млади; но след удара, нанесен върху самолюбието на Джо, бащата бързаше да го ожени. След четири години настъпи крушението! Да одобри поведението на сина си в това крушение беше, разбира се, невъзможно; разумът и възпитанието — това същото възпитание на два могъщи фактора, които държаха на принципите — казваха, че е невъзможно. Но сърцето му страдаше. Жестоката безсърдечност на тази история не искаше и да знае за сърцата. Останала бе Джун, дребосъчето то с огнена косица, което го бе завладяло, впило се бе в него… в сърцето му, създадено да бъде играчка и любимо убежище на малките безпомощни създания. Той разбра със собственото си прозрение, че ще трябва да се раздели с един от двамата — никакви полумерки не бяха възможни при такова положение. В това беше трагедията му. И малкото, безпомощно създание надделя. Той не можеше да бяга със заека и да гони кучетата; и се раздели със сина си.