Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— С брадвата, какво му мислиш! Веднага ще я довършишиш! — вика трети.

— Ех, комари те яли! Варда! — яростно изкрещява Миколка, захвърля аръша, пак рови нещо в каруцата и измъква железен лост. — Пази се! — крещи той и с все сила с един замах заковава на място нещастното си конче. Ударът се стоварва; кончето се олюлява, прикляква, понечва пак да дръпне, но лостът отново пада е всичка сила връз гърба му и то се строполява на земята, сякаш са му отсекли наведнъж и четирите крака.

— Довършвайте го! — крещи Миколка и скача обезумял от каруцата. Няколко момци, също червени и пияни, хващат, каквото им падне: камшици, прътове, аръша и тичат към издъхващата кобилка. Миколка застава отстрани и започва да я бие с лоста по гърба без никаква нужда. Крантата протяга муцуна, тежко въздъхва и умира.

— Довърши я? — викат в тълпата.

— Защо не препусна!

— Моя си е! — крещи Миколка с лоста в ръце и с кръвясали очи. Той стои, сякаш съжалява, че вече няма кого да удря.

— Ама ти комай наистина кръст не знаеш! — викат вече много гласове от тълпата.

Но нещастното момченце вече не е на себе си. То с вик си пробива път през тълпата към кончето, прегръща мъртвата му окървавена муцуна и го целува, целува го по очите, по бърните… После изведнъж скача и в изстъпление се хвърля с юмручетата си срещу Миколка. В този момент баща му, който отдавна вече тича подире му, го сграбчва най-сетне и го изнася от тълпата.

— Да си вървим! Да си вървим! — говори му той. — Да се прибираме!

— Татенце! Те защо… убиха… нещастното конче! — хълца то, но дъхът му спира и думите му се изтръгват с подвикване от свитите му гърди.

— Пияни са, разлудели са се, не е наша работа, да си вървим! — казва бащата.

Той прегръща баща си, но не може, не може да диша. Иска да си поеме дъх, да извика — и се събужда.

Събуди се целият в пот, с мокра от потта коса, задъхан, и ужасен се приповдигна.

„Слава Богу, че е само сън! — каза той, като седна под дървото и дълбоко си пое дъх. — Но какво е това. Да не съм болен: такъв безобразен сън!“

Цялото му тяло беше като премазано; беше му тежко и тягостно на душата. Сложи си лактите на коленете и подпря глава с две ръце.

„Боже! — възкликна той. — Та нима, нима аз наистина ще взема брадва, ще започна да удрям по главата, ще й премажа черепа… ще се подхлъзвам в лепкавата топла кръв, ще разкъртвам катинара, ще крада и ще треперя; ще се крия, цял облян в кръв… с брадвата… Господи, нима?“

Той трепереше като лист, когато го говореше.

„Какви ги приказваш! — продължи той, сведен отново и като че дълбоко изумен. — Нали си знаех, че няма да издържа такова нещо, защо тогава трябваше да измъчвам себе си досега? Нали вчера, когато отидох да направя този… опит, още вчера разбрах окончателно, че няма да издържа… Какво е това сега?… Защо съм се съмнявал досега? Нали вчера още, като слязох по стълбите, казах, че това е подло, гадно, долно, долно… нали само като си го представих наяве, ми прилоша и се ужасих…

Не, няма да го издържа, няма да го издържа! Дори, дори да няма никакви съмнения във всички тези планове; дори всичко, което бях решил през този месец, да е ясно като бял ден, правилно като две и две четири. Господи! Та аз въпреки всичко няма да се реша! Та аз няма да го издържа, няма да го издържа!… И защо тогава, защо и досега…“

Той стана, с изненада се огледа наоколо, сякаш се учудваше, че се е озовал тук, и тръгна към Т-в мост. Беше бледен, очите му горяха, чувстваше изнемога в цялото тяло, но изведнъж сякаш започна по-леко да диша. Почувства, че вече е хвърлил от себе си това страшно бреме, което така дълго го бе притискало, и изведнъж му стана леко и спокойно на душата. „Господи — молеше той, — посочи ми моя път, а аз се отричам от тази проклета… моя мечта!“

От моста кротко и спокойно огледа Нева, яркия залез на яркото червено слънце. Въпреки слабостта си дори не чувстваше в себе си умората. Сякаш отокът, който цял месец бе набъбвал в сърцето му, се бе пукнал. Свобода, свобода! Той сега е свободен от тази измама, от магията, от съблазънта, от кошмара!

Впоследствие, когато си припомняше това време и всичко, което му се беше случило през тези дни, минута по минута, точка по точка, подробност след подробност, винаги до суеверие го слисваше едно обстоятелство, макар всъщност и не много необичайно, но което после непрекъснато му се струваше като някакво предопределение на съдбата.

А именно: не можеше да разбере и да си обясни защо той, изморен, измъчен, за когото най-добре би било да се върне вкъщи по най-късия и пряк път, се върна вкъщи през Сенния площад, където изобщо нямаше защо да ходи. Отклонението не беше голямо, но очевидно и съвсем ненужно. Разбира се, десетки пъти му се беше случвало да се връща вкъщи, без да помни улиците, по които е вървял. Но защо, питаше се той винаги, защо такава важна, такава решаваща за него и същевременно такава изключително неочаквана среща на Сенния (където изобщо нямаше никаква работа) му се беше случила точно тогава, в такъв час, в такъв миг от неговия живот, именно в това душевно състояние и в такива именно обстоятелства, при които единствено тя, тази среща, можеше да окаже най-решаващо и окончателно въздействие върху цялата му съдба? Сякаш специално го беше причаквала там!