Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

„Наистина, доскоро мислех да помоля Разумихин за работа, да ми намери уроци или нещо друго… — обмисляше Расколников, — но с какво може да ми помогне сега? Да речем, намери ми уроци, да речем, дори последната си копейка раздели с мен, ако има и копейка, та да мога дори и обувки да си купя, и дрехите да си оправя, за да ходя на уроците… хм… Е, и после? За какво са ми тези петачета? Това ли ми трябва сега? Наистина смешно е, че съм тръгнал при Разумихин…“

Въпросът защо е тръгнал сега при Разумихин го тревожеше повече, отколкото дори той самият си даваше сметка; той неспокойно търсеше някакъв зловещ за него смисъл в тази наглед най-обикновена постъпка.

„Как, нима съм искал да оправя всичко само с помощта на Разумихин и в Разумихин съм намерил изход от всичко?“ — питаше се той учуден.

Мислеше и си търкаше челото и, странно нещо, някак неочаквано, изведнъж и почти от само себе си, след дълги размишления му дойде наум една крайно странна мисъл.

„Хм… при Разумихин — каза той изведнъж съвсем спокойно, сякаш в смисъл на окончателно решение, — при Разумихин аз ще отида, разбира се… но — не сега… При него… на другия ден след това ще отида, когато то вече бъде свършено и когато всичко тръгне поновому…“

И изведнъж се опомни.

„След това — извика и скочи от пейката, — та нима то ще стане? Нима наистина ще стане?“

Махна се от пейката и тръгна, почти се затича; понечи да се върне, да се прибере, но изведнъж му стана ужасно противно да си иде вкъщи; именно там, в дупката, в този ужасен гардероб, беше зряло всичко това вече повече от месец, и той тръгна, накъдето му видят очите.

Нервните тръпки се превърнаха в някаква треска; чувстваше дори студ; на тази жега му ставаше студено. Той започна почти с усилие, някак несъзнателно, от вътрешна необходимост, да се вглежда във всички предмети, които срещаше, като че усилено търсеше да се развлече, но това трудно му се удаваше и мислите отново го поглъщаха. А когато пак, потръпвайки, вдигаше глава и се оглеждаше наоколо, веднага забравяше за какво бе мислил току-що и дори откъде беше минал. Прекоси така целия Василевски остров, излезе на Малая Нева, мина по моста и сви към Островите. Зеленината и свежестта отначало се харесаха на изморените му очи, свикнали с градския прахоляк, варта, грамадните притискащи и смазващи сгради. Тук нямаше нито задух, нито смрад, нито кръчми. Но скоро и тези нови, приятни усещания се превърнаха в болезнени и дразнещи. От време на време спираше пред някоя потънала в зеленина дача, гледаше през оградата, виждаше отдалеч, по балконите и терасите богато облечени жени и тичащи из градината деца. Особено го занимаваха цветята; тях гледаше най-продължително. Срещаше и пищни каляски, ездачи и ездачки; изпращаше ги любопитно с очи и забравяше за тях още преди да са се скрили от очите му. Веднъж се спря и си преброи парите; бяха към тридесет копейки. „Двадесет на стражаря, три на Настася за писмото… Значи на Мармеладови съм дал вчера четиридесет и седем или петдесет копейки“ — помисли си той, кой знае защо започнал да пресмята, но скоро забрави дори защо е извадил парите от джоба. Спомни си, когато мина край едно заведение, нещо като гостилница, и почувства, че му се яде. Като влезе в гостилницата, изпи чаша водка и изяде парче пирог с някаква плънка. Дояде си го навън. Много отдавна не беше пил водка и веднага го хвана, макар че изпи само една чашка. Краката му изведнъж натежаха и много му се доспа. Запъти се към къщи; но когато стигна до Петровския остров, се спря напълно изнемогнал, свърна от пътя, пъхна се в храстите, падна на тревата и моментално заспа.

В болезнено състояние сънищата често се отличават с необичайна яснота, яркост и изключително сходство с действителността. Понякога се получава чудовищна картина, но обстановката и целият процес на всички представи са толкова вероятни и с такива тънки, неочаквани, но художествено съответстващи на цялата пълнота на картината подробности, че този, който сънува, наяве не може да ги измисли, ако ще да е творец като Пушкин или Тургенев. Такива сънища, болезнени сънища, винаги се помнят дълго и оказват силно въздействие върху разстроения и вече възбуден организъм на човека.

Страшен сън сънува Расколников. Сънува детството си още в тяхното градче. Той е около седемгодишен и се разхожда в празничен ден, привечер, с баща си извън града. Времето е лошо, денят задушен, местността е точно такава, каквато се е запазила в паметта му: дори в паметта му тя е много по-неясна, отколкото я вижда сега насън. Градчето се открива като на длан, наоколо никакво дърво, някъде много далече, чак на края на небето, се чернее горичка. На няколко крачки от последната зеленчукова градина има кръчма, голяма кръчма, която винаги е будила у него неприятно чувство и дори страх, когато е минавал край нея, разхождайки се с баща си. Там винаги имаше такава навалица, така крещяха, смееха се, така безобразно и хрипкаво пееха и толкова често се биеха; около кръчмата се шляеха винаги такива пиянски и страшни мутри!… Когато ги срещаха, той се притискаше до баща си и целият трепереше. Край кръчмата минава път, междуселски, винаги прашен, и прахът по него е винаги такъв черен. Той лъкатуши нататък и след около триста крачки завива вдясно от градските гробища. Насред гробищата — каменна черква със зелен купол, в която ходеше с баща си и майка си един-два пъти в годината, за обедната служба, когато правеха панихида за баба му, умряла вече отдавна, и която той никога не беше виждал. Тогава винаги носеха жито на бяло блюдо върху салфетка, а житото беше със захар и с кръст от втъкнати в него стафиди. Той обичаше тази черква и старинните икони в нея, повечето без обковка, и старият свещеник с трепереща глава. До гроба на баба му, с каменна плоча отгоре, беше и гробчето на най-малкия му брат, умрял на шест месеца, когото той също не помнеше и не можеше да помни; но му бяха казали, че е имал малък брат и той всеки път, когато идваше на гробището, религиозно, почтително се кръстеше над гробчето, кланяше му се и го целуваше. И сега сънува: вървят те с баща си по пътя към гробището и минават край кръчмата; той държи баща си за ръка и със страх поглежда към кръчмата. Нещо особено привлича вниманието му: този път долу има празник, събрала се е цяла тълпа наконтени гражданки и селянки, мъжете им и всякаква сбирщина. Всички са пияни, всички пеят песни, а пред кръчмата има каруца, но странна каруца. Това е една от онези големи каруци, в които се впрягат големи товарни коне и с тях се превозват стоки и бурета с вино. Той винаги е обичал да гледа тези огромни товарни коне дългогриви, с дебели крака, със спокойна отмерена крачка, потеглили подире си цяла планина, без никак да се напрягат, като че с товар им е дори по-леко, отколкото без товар. Но сега, чудно нещо, в такава голяма каруца беше впрегната малка, кльощава селска кранта, една от онези, които — често ги е виждал — се пресилват понякога с някой по-голям товар дърва или сено особено ако каруцата затъне в калта или коловоза, и тогава селяните винаги така страшно, така страшно ги шибат с камшици, понякога дори направо през муцуната и през очите, а него му е така жално, така жално да ги гледа, че едва не плаче, а майка му винаги го отдръпваше от прозореца. Но ето че изведнъж става много шумно: от кръчмата излизат с викове, с песни, с балалайки пияни-заляни някакви грамадни селяни с червени и сини ризи, с наметнати кожуси. „Качвайте се, всички се качвайте! — вика един, още млад, с дебел врат и с месесто, червено като морков лице. — Всички ще ви закарам, качвайте се!“ Но веднага се чуват смях и възклицания: — С такава кранта щял да ни закара!