Янош - Лари Фари Шмекелари

Лично аз бях съвсем спокоен, защото специалните ми зъби за лов на лисици не бяха подушили още нищо. Стояха си спокойно в джоба на якето ми, където ги бях сложил, и хич не се обаждаха. Ловът вече свършваше. Луи Валериан, кралят на Франция, беше станал червен като домат от яд. Главният ловец изсвири с рога — явно лисицата се беше измъкнала.

Тогава аз се заех с тази работа.

След като ловците се събраха пред гората, кралят каза: „Този, който хване лисицата, ще получи за жена дъщеря ми, прекрасната Лулу Марципанска.“

Изведнъж усетих, че специалните ми зъби за лов на лисици станаха неспокойни. Вятърът се беше обърнал и те бяха подушили онази хубостница — лисицата.

— Истина е — каза Гуменото пате, — хубостница е тя. Яде кокошки и малки патета, безсрамницата му е безсрамница, и окото й не мига. Да, да, наистина.

— Е, щом като е истина — помисли си Честния лъв Ханс, — значи не е лъжа. А щом не е лъжа, няма да го излапам. Но само да го пипна, че лъже, спукана му е работата, честна дума.

— И изведнъж тази хитруша се появи пред нас на полето, но на такова разстояние, че патроните не я стигаха. Беше се измъкнала през някой подземен проход и ни махаше с лапа. Надсмиваше ни се, защото мислеше, че няма пушка, която да стреля толкова надалече. То си беше и вярно. Аз можех да пусна зъбите си за лов на лисици подире й да я гонят, но докато я стигнат, тя щеше да офейка, та дим да я няма.

Но който си е умен, си е умен. Взех зъбите за лов на лисици в дясната си ръка и ги метнах точно на четири сантиметра от лисицата и докато тя дойде на себе си, те я сграбчиха за опашката. Тогава аз извиках:

После те ми доведоха лисицата жива. Тя бе окована във вериги и остана за цял живот в плен на Луи Валериан, краля на Франция. Истина ви казвам.

— А принцесата Лулу Марципанска, какво стана с нея, приятелю Хрупко-Черупко? — попита мечето Цигу-Мигу. — Получи ли ръката й?

Пустият му цигулар с изплезения език най-обича приказки за царски дъщери и кукли.

— Тя ми даде ръката си и ние станахме мъж и жена. Но за сватбата ще ви разправя утре — каза Хрупко-Черупко Лари Фари Шмекелари, — защото разказвам само по една приказка на вечер, а тази за лисицата свърши.

— Вдигнахме сватбата в сряда — започна да разправя Лари Фари Шмекелари на следващата вечер, — спомням си много добре, понеже още като малък срядата ми беше най-любимият ден. И знаете ли защо? Защото в сряда идваше на гости баща ми и в негова чест на обед ядяхме специално приготвен пердах. Аз толкова много го обичам — това е второто ми любимо ядене. Ах, колко беше хубаво…

На Хрупко-Черупко му стана мъчно за дома и всички на сандъка така притихнаха, че се чуваше как кашляше дървесният червей, сврял се в гащите му.

— Няма лъжи, щом някой за къщи тъжи — помисли си Честния лъв Ханс, — това е поговорка, а поговорките казват само истината, освен ако не бъркат.

— И така, беше точно една сряда, когато взех, тоест получих ръката й. Е, искам да кажа, че отпразнувахме заедно сватбата си. А пък сватбата е едно такова тържество, на което се канят всички играчки и кукли от сандъка. Свири и музика. На нашата сватба имаше тенекиено бръмчене на пумпал, мечешко скрибуцане на цигулка и маймунджулъци на хармоника. Гостите си похапнаха и пийнаха. Бяхме опекли четиристотин и три кебапчета от лешникова кайма и четиристотин и две порции орешко печено. Имахме пет вани, пълни с кокосово мляко и лешници, а маймунката с пружината даде концерт на раздрънканото пиано по свирене с крака. Лулу, моята прекрасна марципанена принцеса, розата на моето сърце, ухаеше приказно на лале и не се отделяше нито за миг от мене. Тя ме прегръщаше и така се притискаше към мене, сякаш бяхме картофи в един чувал. Там, където тя се допираше до мене, ме полазваха тръпки — от любов, разбира се. За малко не ми се подпали дървото, а от няколко места дори започна да пуши.

— Гледай ти, какъв лъжец — изръмжа Честния лъв Ханс, — не бях виждал такова нахалство. Я ми покажи къде си се изгорил?

Хрупко-Черупко вдигна подвижния си крак и показа едно почерняло място. Точно там на една Нова година беше паднала една свещичка от елхата, но за това никой не знаеше.

— Вярно! — изръмжа Честния лъв Ханс. — Защото нали има една поговорка „С огъня, който си играе, ще се изгори накрая“, а поговорките казват истината, освен ако не бъркат.